Йоханна Спири - Хайди

— Тогава няма да бера повече цветя. Ами, дядо, защо орелът пищи така? — заразпитва отново Хайди.

— Сега ще се окъпеш, а аз ще ида в кошарата да издоя млякото. После ще се приберем в хижата и след като се навечеряме, ще ти разкажа за орела.

Така и направиха. Още щом се настани на високия си стол и видя пред себе си купичката мляко, детето отново попита за орела.

— Той пищи така, защото се присмива на хората, които живеят на земята. Не му харесва, че се събират по много в градове и села и си причиняват зло. Казва им: „Ако се разделите и всеки се изкачи на своя връх като мен, ще живеете много по-добре“.

Дядото изговори тези думи необикновено развълнуван и думите на мъдрата птица се запечатаха завинаги в паметта на Хайди.

— Защо скалите нямат имена, дядо? — продължи да пита тя.

— Имат — отвърна той, — и ако ми ги опишеш така, че да ги позная, ще ти кажа как се казват.

Хайди описа първо скалистия връх с двете високи кули, покрити със сняг, който беше пламнал в яркочервено, после беше станал розов, а накрая бе побледнял и угаснал.

— Да, знам го — рече дядото. — Казва се Чезаплана. Значи ти хареса на пасището?

Хайди въодушевено заразказва как беше минал денят, колко красиво й се беше сторило всичко и особено вечерния огън. Накрая помоли дядо си да й обясни кой пали този огън, защото Петер не знаел нищо.

— Слънцето! — отговори дядото. — Когато се спуска да каже лека нощ на планините, то им изпраща най-красивите си лъчи, за да не го забравят, докато се появи отново на следващата сутрин.

Отговорът хареса на Хайди и тя зачака с нетърпение новия ден, за да се изкачи отново на пасището и да види как слънцето ще каже „лека нощ“ на планините. Легна на сламената си постеля и заспа веднага. Присъниха й се искрящите планини и червените пламъци по върховете им, а на поляната под тях весело подскачаше малката Снежка.

На зазоряване Петер дойде с козите и отново се изкачиха на пасището. Така прекарваха ден след ден и от този живот на открито Хайди доби златист загар и стана толкова здрава и калена, че не се разболя нито веднъж. Тя живееше весела като птичките в старите дървета на голямата гора. А когато дойде есента и вятърът зави с всичка сила над планините, дядото й рече:

— Днес ще си останеш тук, Хайди. Още си малка и вятърът като нищо ще те отнесе в долината.

Петер чу това и се почувства много нещастен. Прекара тежък ден: първо, беше му самотно и скучно, нищо не го радваше, второ, беше лишен от богатия обяд и трето, козичките бяха толкова непокорни, че целия ден трябваше да тича и вика по тях. Животинките също бяха свикнали с присъствието на Хайди и не искаха да вървят без нея. Непрестанно се отклоняваха от пътеката.

Хайди обаче не се почувства нещастна, защото и в хижата я очакваха много интересни неща. Вярно е, че най обичаше да излиза на пасището с козарчето и стадото му, да се радва на цветята и да наблюдава големия орел, а и козичките все измисляха някоя лудория. Но работата на дядо й вкъщи също беше много интересна, той постоянно поправяше нещо с чука или режеше с триона. А първия ден, когато Хайди остана в хижата, той се беше заел да приготвя кръгли питки козе сирене. Дядото бе запретнал ръкави до лактите и бъркаше в големия котел.

Но най-прекрасното в тези ветровити дни беше воят на вятъра сред клоните на трите стари ели зад хижата. От време на време Хайди изпитваше нужда да остави всичко останало и да изтича под дърветата, защото не можеше да открие нищо по-хубаво от това дълбоко, тайнствено бучене в короните на елите. Хайди стоеше под клоните и вдигнала глава, слушаше благоговейно. Никога не се насищаше на мощния вой на вятъра и протяжния стон на кичестите клони.

Слънцето вече не печеше както през лятото и Хайди трябваше да извади чорапите и обувките си, а също и сукманчето, защото ставаше все по-хладно; вятърът я пронизваше, когато стоеше под елите.

После стана студено и когато се изкачваше по склона рано сутрин, Петер духаше в премръзналите си ръце. Една нощ падна дълбок сняг и на сутринта цялата планина беше в бяло, не се виждаше нито едно зелено стръкче. Козарчето Петер не излезе на пасището със стадото си. Хайди стоя цял ден на малкото прозорче, загледана навън. Отново заваля едър сняг и натрупа чак до прозорчето, а после и по-нависоко, така че то вече не можеше да се отвори. На Хайди това се стори толкова забавно, че започна да тича от един прозорец към друг, за да види докъде е стигнал снегът и дали няма да затрупа цялата хижа. Тогава сигурно и през деня трябваше да палят лампа. Но не стана така. На следващия ден престана да вали и дядото излезе навън, за да разчисти снега около хижата. Освободи прозорците и вратата, а изгребания сняг нахвърля на огромни преспи.