Йоханна Спири - Хайди

— Добър ден, бабо, ето че дойдох.

Бабата вдигна глава и напипа протегнатата към нея ръчичка.

— Ти ли си детето, което живее горе при Алпиеца Йохи, ти ли си Хайди?

— Да, да — потвърди малката. — Ей сега дядо ме докара с шейната.

— Виж ти! Ръката ти е толкова топла! Кажи ми, Бригите, наистина ли Алпиецът Йохи е дошъл дотук с детето?

Майката на Петер, която кърпеше на масата, беше станала и любопитно оглеждаше малката от глава до пети. След малко отговори:

— Не ми се вярва Йохи да е слязъл с детето, мамо. Сигурно малката е объркала нещо.

Но Хайди каза уверено:

— Много добре знам кой ме уви в дебелия чувал и се спусна чак дотук с шейната — това беше дядо.

— Трябва да е вярно всичко онова, което Петер ни разправяше цяло лято за Алпиеца Йохи — прошепна бабата. — Кой би повярвал, че това е възможно? Мислех си, че детето няма да преживее и три седмици горе! А как изглежда малката, Бригите?

През това време майката на Петер добре бе огледала Хайди.

— Слабичка е като Аделхайд — отговори тя. — Обаче има черните очи и къдравата коса на Тобиас и на стария. Струва ми се, че прилича повече на тях.

През това време Хайди огледа малката стаичка, после се обърна към бабата и каза:

— Виж, бабо, единият капак на прозореца се клати! Дядо трябва да го закове. Иначе някой ден ще ви счупи прозореца.

— О, доброто ми дете — проговори старата жена. — За съжаление не мога да го видя, но го чувам как трака. Къщата е стара. Когато завее силен вятър, цялата скърца и ме хваща страх, че ще се срути над главите ни и ще ни убие. Ох, нямаме си кой да я поправя! Петер е още малък.

— Защо не можеш да видиш капака, бабо? Погледни, ето го там! — и Хайди посочи с пръст към прозорчето.

— Ох, детето ми, аз не виждам нищо в стаята, не е само капакът на прозореца — отговори жално бабата.

— Ами ако изляза и отворя капака? Тогава ще стане светло и ще можеш да виждаш, нали, бабо?

— Не, не, и тогава няма да видя нищо.

— Но ако излезеш навън и слънцето грее ярко, тогава не може да не ти стане светло! Ела с мен, бабо, аз ще ти покажа! — Хайди хвана бабата за ръка и я задърпа навън, защото бе започнала да се плаши от мисълта, че старицата не вижда светлината.

— Остави ме да си седя тук, доброто ми дете, защото за мен навсякъде е тъмно. Светлината не може да проникне в очите ми.

Сега вече Хайди избухна в плач:

— Кой може да ти помогне, бабо? Кой може да ти помогне?

Старата жена се опита да утеши детето, но не успя. Хайди почти никога не плачеше, но сега изпитваше такава мъка, че не можеше да спре сълзите си.

— Ела тук, мило дете — рече бабата. — Когато човек не вижда, той обича да слуша мили думи, а аз веднага харесах гласчето ти. Ела, седни тук до мен и ми разкажи как живееш горе в хижата. Какво прави дядо ти? Знаеш ли, аз го познавам отдавна, но вече години наред не съм чувала нищо за него, освен онова, което ми разказва Петер, а той не говори много.

Това подейства. Хайди веднага изтри сълзите си и заговори бързо:

— Само почакай, бабо, аз още днес ще разкажа всичко на дядо и той ще направи така, че да виждаш отново. Освен това ще стегне капака, дето трака, и ще поправи колибата, за да не падне върху главите ви. Всичко ще бъде наред, ще видиш.

Бабата не каза нищо. Хайди седна до нея и живо заразказва за живота с дядо си, за чудесните дни на пасището и за зимата в хижата. Разказа й как дядото е измайсторил от дърво пейки, столове, нова купичка за мляко и лъжици; хубави ясли, в които да слагат сеното за Белка и Галка, и голямо дървено корито за къпане през лятото. Хайди описваше с подробности всеки нов предмет и говореше за учудването, което беше изпитвала, виждайки го да се появява така внезапно от парче дърво. Обясни, че винаги стои до дядо си и го гледа как работи и как й се иска един ден и тя да прави такива хубави неща.

Бабата слушаше с голямо внимание и от време на време се провикваше:

— Чуваш ли, Бригите? Чуваш ли какво казва малката за Йохи?

По едно време разказът бе прекъснат от силно тропане пред вратата. Петер се втурна в стаичката, но спря като закован, смаян, че вижда Хайди. Ала когато момиченцето весело го поздрави с „Добър вечер“, лицето му грейна от радост.

— Нима се връщаш от училище? — попита учудено бабата. — Отдавна толкова бързо не ми е минавал следобедът. Как върви четенето?

— Все така — гласеше краткият отговор.

— Жалко — промълви с въздишка бабата. — А аз все си мислех, че ще настъпи някаква промяна. През февруари ще навършиш дванадесет години, пък още не можеш да четеш…