Йоханна Спири - Хайди

— Не се страхувай, аз обичам децата! Ти сигурно си Хайди, а къде е дядо ти?

— Дяла дървени лъжици — обясни детето и отвори вратата пред госта.

Това беше старият селски свещеник, който се познаваше добре с Алпиеца Йохи, защото преди години двамата живееха в съседни къщи. Свещеникът влезе в хижата, отиде при стареца, който се бе привел над работата си и любезно поздрави:

— Добър ден, съседе!

Дядото вдигна учудено очи, отговори на поздрава, после стана и подаде стол на госта си.

— Отдавна не съм ви виждал, съседе — заговори след малко свещеникът.

Алпиецът Йохи кимна в знак на съгласие.

— Дошъл съм да обсъдим нещо важно. Смятам, че се досещате какво ме води при вас, но трябва да се разберем и да чуя какво възнамерявате да правите.

Свещеникът млъкна и погледна към детето, което беше останало до вратата и внимателно наблюдаваше новодошлия.

— Хайди, иди при козите! — рече дядото. — Дай им сол и стой при тях, докато дойда.

Малката веднага излезе навън.

— Още преди година детето трябваше да тръгне на училище — заговори отново свещеникът. — А тази зима учителят на два пъти ви изпрати вест. Защо не му отговорихте, съседе? Какво смятате да правите с детето?

— Няма да го изпратя на училище — отговори кратко Йохи.

Господин свещеникът изгледа учудено стария си познат, който седеше със скръстени ръце на пейката и очевидно не желаеше да обсъжда този въпрос.

— Какво ще правите с детето? — повтори въпроса си той.

— Нищо. Ще го оставя да расте с козите и с птичките. То се чувства добре с тях, пък и те няма да го научат на нищо лошо.

— Но детето не е коза, нито птица, то е човешко същество! Вярно е, че от животните и птиците няма да научи нищо лошо, но и изобщо няма да научи нищо. Едно дете обаче трябва да се учи и Хайди вече е достатъчно голяма. Аз дойдох, за да ви предупредя, съседе. Искам да се вразумите и докато трае лятото, да се подготвите за зимуване в селото. Това беше последната зима, която малката прекара, без да ходи на училище. От следващата зима обаче трябва да я водите всеки ден.

— Няма да го направя, господин свещеник — отговори непоколебимо старецът.

— Наистина ли смятате, че нямаме средства да ви принудим, ако не промените неразумното си решение? — попита възбудено господин свещеникът. — Пътували сте по света, видели сте и сте научили много неща. Очаквах от вас повече благоразумие, съседе.

— Така значи — рече старият и гласът му издаде, че и в неговото сърце не е съвсем спокойно, — господин свещеникът наистина ли смята, че следващата зима ще пращам на училище едно крехко дете, и то в ледените утрини, през сняг и мраз? До селото има два часа път, а само си помислете как ще се връща в тъмното, когато се надига буря и дори силен мъж като мен може да загине във виелицата! Какво може да стори тогава едно малко дете? Може би господин свещеникът още помни майка му — Аделхайд, тя беше лунатичка и често имаше тежки кризи. Да не би да искате и детето да се разболее като нея при това напрежение? Нека само дойде някой и се опита да ме принуди! Ще взема детето и ще го покажа на всеки съд, пред който ме изправите, да видим тогава дали ще успеете да ме принудите!

— Имате пълно право, съседе — отвърна любезно свещеникът. — Наистина не е възможно да изпращате детето всяка сутрин на училище. Но както виждам, вие обичате това момиченце, затова сторете заради него нещо, което отдавна трябваше да направите: върнете се обратно в селото и заживейте отново с хората! Що за живот е това, в тази самотна колиба, съвсем сам и с гняв в сърцето срещу Бога и хората! Ами ако ви се случи нещо, кой ще дойде чак тук да ви помага? Не проумявам как досега не сте измръзнали в тази студена зима и как издържа нежното дете.

— Господин свещеникът трябва да знае, че детето има млада кръв и добра завивка, освен това дядо му е събрал достатъчно дърва за огрев, сухи и здрави. Нека господин свещеникът погледне в бараката и ще види, че вътре има всичко, а огънят в колибата ми никога не угасва. Що се отнася до слизането в селото, то не е за мен. Хората долу ме презират, а аз презирам тях, така че най-добре е да стоим далече едни от други.

— Не, не, това не е добре за вас. Знам какво ви липсва — възрази сърдечно свещеникът. — Не мисля, че нашите съселяни ви презират, съседе. Положението ви не е чак толкова лошо. Повярвайте ми, потърсете мир със своя Бог, помолете го за прошка, ако имате нужда, а после слезте в селото и ще разберете, че хората ще погледнат на вас по друг начин. Тогава ще се почувствате наистина добре!