Йоханна Спири - Хайди

— Така е, тя винаги го дава на Петер и му казва: „Много е корав за мен“, сама го видях — потвърди усърдно Хайди. — Хайде да побързаме, лельо Дете, за да стигнем още днес във Франкфурт. Искам веднага да се върна с хлебчетата.

И Хайди хукна толкова бързо, че Дете едва я настигаше с вързопа под мишница. Ала тя се радваше, че напредват бързо, защото скоро стигнаха до първите къщи на Дьорфли. Съселяните й непременно щяха да я разпитват и въпросите им можеха да наведат Хайди на други мисли. Затова двете преминаха през селото с най-голямата възможна бързина и всички видяха как детето тегли леля си за ръката и как тя едва успява да върви в крак с него.

На всички въпроси Дете отговаряше едно и също:

— Нали виждате, не мога да спра, защото малката бърза, а имаме още много път.

— Защо вземаш детето със себе си?

— Да не е избягало от стария Йохи?

— Цяло чудо е, че е още живо!

— И на всичкото отгоре изглежда румено и здраво!

Такива неща се чуваха от всички страни и Дете се зарадва, когато успя да се измъкне от селото, а и Хайди не каза нито дума, само продължи усърдно да тича напред.

От този ден нататък Алпиецът Йохи започна да слиза в селото само веднъж на две-три седмици и лицето му беше по-мрачно от всякога. Той не поздравяваше никого по пътя си и с торбата сирене на гърба, и огромната тояга в ръка, изглеждаше толкова страшен, а и веждите му бяха сключени така заплашително, че жените започнаха да подвикват на малките деца:

— Внимавайте да не ви срещне Алпиеца Йохи!

Скоро старецът съвсем престана да общува със съселяните си. Той просто прекосяваше селото и слизаше в долината, за да продаде сиренето си и да се запаси с хляб и пушено месо. Щом минеше през селото, хората започваха да се събират на групи и да споделят впечатленията си от видяното и всеки твърдеше, че днес старецът е изглеждал по-див от миналия път и че дори не кимал с глава, когато го поздравявали, а накрая всички се съгласяваха, че детето е имало голям късмет, като е успяло да му избяга. Нали всички бяха видели със собствените си очи как дърпаше леля си за ръката. Сигурно е било много уплашено, да не би старецът да тръгне да го гони, за да го върне в хижата. Само сляпата баба продължаваше да защитава Алпиеца Йохи и всеки, който минеше покрай къщурката й или дойдеше да й поръча нещо за предене, трябваше да чуе колко добър и грижлив е бил старият Йохи към детето и какво е сторил за нея и за дъщеря й, колко следобеди е изгубил да изкърпи старата им къщичка, която без неговата помощ отдавна е щяла да рухне. Така приказките й се разпространиха в цялото село, но повечето хора си казаха, че бабата очевидно е остаряла и оглупяла, и вече нищо не разбира.

Алпиецът Йохи не дойде нито веднъж в къщурката на козарите; и слава богу, че я беше потегнал, защото дълго време след това нямаше кой да я поправя.

Скоро сляпата старица отново започна да въздиша тежко и не минаваше нито ден, без да се оплаче:

— Ох, мъчно ми е за Хайди! Дали ще чуя още веднъж гласчето й, преди да умра?

Клара, болнавата дъщеричка на господин Зеземан, седеше в удобния стол на колелца, в който прекарваше целия си ден, и с който я водеха от стая в стая. Сега момичето се намираше в така наречения кабинет — уютно помещение с удобни мебели и голяма, красива библиотека със стъклени врати, пълна с книги, където парализираното момиченце учеше всеки ден.

Клара имаше бледо, тясно личице, от което гледаха две кротки сини очи, в този момент насочени с нетърпение към големия стенен часовник. Струваше й се, че днес минутите се влачат нетърпимо бавно — а тя почти никога не проявяваше нетърпение.

— Не е ли вече време, госпожице Ротенмайер? — попита за кой ли път тя.

Дамата, към която беше отправен въпросът, седеше сковано край малката работна масичка и бродираше. Голямата яка на късото жакетче й придаваше тържествен вид, подчертан още повече от сложните букли на прическата й. Госпожица Ротенмайер живееше в дома Зеземан вече много години. След смъртта на госпожа Зеземан тя водеше домакинството и строго надзираваше останалата прислуга. Господин Зеземан беше непрекъснато на път и бе предоставил управлението на цялото домакинство на госпожица Ротенмайер. Единственото условие на бащата беше детето му да участва при вземането на всяко решение, свързано с дома и нищо да не се прави против неговото желание.

Докато на горния етаж Клара за пореден път питаше нетърпеливо дали най-после не е станало време за очакваното посещение, пред входната врата стоеше Дете, уловила Хайди за ръка, и питаше кочияша Йохан, който току-що беше слязъл от каретата, дали ще е удобно да повикат госпожица Ротенмайер в този късен час.