Йоханна Спири - Хайди

Свещеникът беше станал. Той протегна ръка на стареца и отново заговори с искрена сърдечност:

— Разчитам, че следващата зима ще бъдете отново при нас и пак ще заживеем като добри съседи. Ще ми бъде много мъчно, ако се наложи да действаме с принуда спрямо вас, затова сега ми дайте ръката си и обещайте, че ще слезете в селото и ще заживеете отново като всички хора. Обещайте ми, че ще се помирите с Бога и със себеподобните си!

Алпиецът Йохи подаде ръка на свещеника и отговори ясно и просто:

— Господин свещеникът е много добър, но трябва да знае, че няма да сторя онова, което очаква от мен. Казвам ясно и не ще се отметна от думата си: няма да изпратя детето на училище, нито ще сляза с него в селото!

— Тогава нека Бог да ви е на помощ! — промълви тъжно свещеникът и бавно излезе от хижата.

През целия ден дядото беше в лошо настроение. Когато Хайди му напомни, че е време да отидат при бабата, той отговори кратко:

— Не днес.

Цялата вечер мълча, а когато на следващата сутрин Хайди попита:

— А сега ще отидем ли при бабата?

Отговорът му беше също така кратък и нелюбезен:

— Ще видим.

Ала още преди да раздигнат масата след обяда, на вратата се появи нов гост: леля Дете. Беше облечена в дълга рокля и носеше на главата си красива шапка с перо. Йохи я изгледа от глава до пети и не каза нито дума. Дете обаче беше решена да се държи любезно с него и веднага започна да го хвали и да го уверява, че Хайди изглежда великолепно. Та тя едва я била познала и веднага се виждало, че дядото се е грижил добре за внучето си. Само че тя през цялото време мислела как да вземе детето отново при себе си, защото още тогава разбрала, че малката само ще му се пречка, обаче доста време просто нямала къде да я подслони. Ден и нощ размишлявала какво да прави с детето и именно за това била дошла днес, защото преди няколко дни чула нещо толкова хубаво, че чак не било за вярване. Хайди можела да се уреди на най-доброто място, дано само имала късмет. Тя веднага отишла да проучи нещата по-подробно и вече можела да каже, че всичко е уредено, а Хайди имала късмет, какъвто се среща на сто години веднъж. Роднини на господарите й, които имали пари с лопата да ги ринеш, и живеели в най-красивата къща на Франкфурт, останали с една-единствена дъщеричка, и то болна, в инвалидна количка. Едната й страна била парализирана и имала още куп други болести, затова седяла по цял ден сама и не можела да ходи на училище, затова учителят й идвал вкъщи да я учи. Било й много скучно все сама, пък и много искала да си има приятелка, с която да играе, и господарите й разговаряли за това помежду си и се чудели как да намерят такова дете, каквото искала дамата, която водела домакинството на голямата къща. Нейните господари били много сърдечни хора и искали само най-доброто за болното момиче. Икономката била казала, че иска чисто, непокварено дете, което да не е като всички, най-вече като градските деца по улиците. Тогава тя се сетила за Хайди и веднага изтичала да разкаже на дамата за хубавото малко момиче и за добрия му характер, и представи си, икономката се съгласила. Дете можела само да се радва на съгласието й, защото на Хайди предстояло най-голямото щастие и благополучие на света. Хората там непременно щели да я обикнат и ако нещо се случело с болното им момиче — човек не можел да знае, то било толкова слабичко — те надали щели да си останат завинаги без дете и Хайди щяла да има нечуван късмет…

— Ще свършиш ли скоро? — прекъсна я на това място Йохи, който дотогава не беше промълвил нито дума.

— Ами! — отговори обидено Дете и отметна глава назад. — Вие се държите така, сякаш сте чули от устата ми най-големите грубости! А аз ви казвам, че в целия Претигау надали ще се намери човек, който да не благодари на Бога, ако му занеса вестта, която донесох на вас.

— Отнеси добрата си вест на когото искаш, аз нямам нужда от нея — отвърна сухо старецът.

Този път Дете избухна:

— Е, добре, чичо Йохи, щом така смятате, аз ще ви кажа направо какво искам: детето е вече осемгодишно и не знае нищо, и не може нищо, а вие не му позволявате даже да ходи на училище. Не го пращате дори на църква, знам това от хората в селото, но аз няма да позволя да се отнасяте така с детето на единствената ми сестра. Аз съм отговорна за него и ако му е било писано да му падне от небето този голям късмет, значи съм длъжна да го отведа със себе си. Може да ми попречи само някой, който е безразличен към хората и не им желае нищо добро. Но аз няма да се предам, казвам ви, и хората долу са на моя страна, а пък ако решите да отидете пред съда, помислете си добре, чичо; има някои неща, които ще ви дойдат като гръм от ясно небе, като ги чуете. Нали знаете, когато човек си има работа със съда, се разкриват доста неприятни работи, уж потънали в забрава.