Йоханна Спири - Хайди

— Това не е моя работа — изръмжа мъжът. — Позвънете на Себастиян. Звънецът е в коридора.

Дете позвъни и скоро на стълбата се появи представителен господин с големи кръгли копчета на ливреята и също такива кръгли очи на лицето.

— Исках да попитам дали е редно да обезпокоя госпожица Ротенмайер в този късен час — заговори отново Дете.

— Това не е моя работа — гласеше отговорът. — Звъннете на госпожица Тинете ей на този звънец. — И Себастиян изчезна, без да каже нито дума повече.

Дете позвъни отново. Този път на стълбата се появи госпожица Тинете с ослепителнобяло боне и подигравателно изражение на лицето.

— Какво има? — попита от стълбата тя, без да си направи труд да слезе долу.

Дете отново изложи молбата си. Госпожица Тинете изчезна, но след миг се появи отново и извика отгоре:

— Очакват ви.

Дете стисна ръката на Хайди и тръгна нагоре по стълбата. Последва госпожица Тинете и влезе в кабинета. Поклони се учтиво и остана до вратата, без да изпуска ръката на Хайди, защото не беше сигурна какво можеше да хрумне на детето, озовало се внезапно на това чуждо място.

Госпожица Ротенмайер се надигна бавно от стола си и се приближи, за да огледа новодошлата, която бе избрана за другарка в игрите на Клара. Първото впечатление изглежда не беше задоволително. Хайди беше облечена с просто памучно сукманче, а на главата си носеше стара, смачкана сламена шапчица. Детето погледна безгрижно непознатата жена, но изведнъж ококори очи, смаяно от бухналата й прическа.

— Как се казваш? — попита госпожица Ротенмайер, след като в продължение на няколко минути я бе оглеждала изпитателно.

Детето също не откъсваше очи от нея.

— Хайди — отговори със звънко гласче малката.

— Как? Та това изобщо не е християнско име. Не вярвам да са те кръстили така. Какво име си получила при кръщенето си? — попита строго госпожицата.

— Вече не помня — отговори Хайди.

— Какъв е този отговор! — възмути се дамата и поклати глава. — Госпожице Дете, да не би детето да е слабоумно? Или се подиграва с мен?

— С ваше позволение аз ще отговарям вместо момиченцето, което е много неопитно — отговори Дете и тайно смушка Хайди заради неприличния й отговор. — Детето не е нито слабоумно, нито ви се подиграва, то говори винаги онова, което мисли. Само че днес за първи път влиза в такава господарска къща и не познава добрите маниери, затова пък е старателно и ученолюбиво. Кръстено е Аделхайд, на майка си, моята покойна сестра.

— Е, това поне е име, от което човек няма защо да се срамува — отбеляза госпожица Ротенмайер. — Все пак, госпожице Дете, трябва да ви кажа, че детето ми се струва доста малко. Условието ми беше компаньонката на госпожица Клара да бъде на същата възраст като нея, за да се обучават заедно и изобщо да споделя заниманията й. Госпожица Клара скоро навърши дванадесет години. На колко години е това дете?

— С позволение на дамата — отвърна словоохотливата Дете, — и аз самата не знам точно на каква възраст е малката; навярно е малко по-малка от госпожица Клара, но разликата не е чак толкова голяма. Тъй че не мога да ви отговоря съвсем точно, но май кара десетата година, а може и да е единадесетата…

— Сега съм на осем, така каза дядо — обади се Хайди.

Лелята отново я смушка, но Хайди не разбираше недоволството й и не се смути ни най-малко.

— Какво, само осемгодишно? — провикна се възмутено госпожица Ротенмайер. — Цели четири години разлика! Какво означава това? А какво си учила, госпожичке? Какви книги имаш за училище?

— Никакви — отговори просто Хайди.

— Какво? Как така? А как си се научила да четеш? — стресна се още повече дамата.

— Не знам да чета. И Петер не знае — съобщи спокойно Хайди.

— Милостиви боже! Тя не знае да чете! Наистина ли не знаеш да четеш? — уплаши се госпожицата. — Какво означава това? Учила ли си поне нещо друго?

— Нищо. — Хайди не виждаше причина да крие истината.

— Госпожице Дете — заговори госпожица Ротенмайер след няколко минути, през които бе успяла да възвърне част от самообладанието си, — вие не спазихте уговорката ни. Как можахте да доведете в къщата ни това първобитно същество?

Само че Дете не се остави толкова лесно да я сплашат. Гласът й прозвуча наперено:

— Ако дамата позволи, ще кажа, че детето е тъкмо такова, каквото го искахте. Нали ми казахте да бъде особено и да не прилича на другите, затова реших да ви доведа малко дете, защото и при нас големите са като всички, а това момиченце е много подходящо за вас. Сега обаче е време да си вървя, защото господарите ме очакват. Ако ми позволят, скоро ще дойда пак, за да видя как се чувства детето. — Дете направи реверанс, излезе с бързи крачки от стаята и изтича надолу по стълбата.