Йоханна Спири - Хайди

На вратата на стаята й се почука, Тинете надникна вътре и кратко заяви:

— Закуската е готова!

Хайди не разбра, че това е покана; на присмехулното лице беше изписано по-скоро предупреждение да се пази от прекалено интимничене, отколкото любезност, и тъй като Хайди схвана от ясно по-ясно какво изразяваше лицето на прислужницата, тя направи точно това, което мислеше, че се очаква от нея. Измъкна под масата ниското столче, сложи го в един ъгъл, седна и тихо зачака какво още ще се случи. След известно време се чу силен шум от стъпки.

Идваше госпожица Ротенмайер, която отново беше много ядосана и още от вратата извика към Хайди:

— Какво става с теб, Аделхайд? Не разбираш ли какво значи закуска? Веднага излизай от стаята!

Хайди разбра и послушно тръгна след госпожицата. Клара отдавна седеше на мястото си в трапезарията и поздрави весело новата си приятелка, а лицето й изглеждаше много по-радостно от обикновено, защото предвиждаше, че днес ще се случат още интересни неща. Закуската мина без произшествия; Хайди изяде тихо и прилично хлебчето си с масло. Когато се нахраниха, Клара отново бе откарана в учебната стая, а госпожица Ротенмайер нареди на Хайди да я последва и да остане с нея, докато дойде господин кандидатът и започнат уроците.

Когато двете деца останаха сами, първото, което каза Хайди, беше:

— Как мога да погледна навън и да видя земята?

— Ще отвориш някой прозорец и ще погледнеш — отговори развеселено Клара.

— Прозорците не се отварят — възрази тъжно Хайди.

— Напротив, напротив — увери я Клара, — само че ти не знаеш как, аз също не мога да ти помогна, но когато видиш Себастиян, помоли го да ти отвори прозореца.

За Хайди беше голямо облекчение да научи, че прозорците все пак се отварят и може да се гледа навън. Защото момиченцето още беше потиснато от съзнанието, че е пленница в тази голяма къща.

Клара започна да я разпитва как е живяла досега и Хайди с радост заразказва за алпийското пасище и за козите, за лятото в планината и за всичко, което й беше толкова мило на сърцето.

През това време учителят беше дошъл, но госпожица Ротенмайер не го въведе както обикновено в кабинета, защото първо трябваше да си излее душата и за тази цел го покани в трапезарията, където седна пред него и описа с голямо вълнение притесненото си положение.

Ето какво беше станало: преди известно време госпожицата беше писала на господин Зеземан в Париж, че дъщеря му отдавна имала желание да й вземат другарка в игрите, а и самата тя вярвала, че присъствието на друго дете ще бъде стимул за Клара да се учи по-добре, а през останалото време ще я развлича. Всъщност желанието на госпожица Ротенмайер беше в къщата да влезе дете, което да я отмени в измислянето на забавления за болната Клара, защото домакинските задължения бяха твърде уморителни. Господин Зеземан беше отговорил, че с удоволствие ще изпълни желанието на дъщеря си, но само при условие, че една такава другарка в игрите ще живее при същите условия като Клара — защото той не можел да търпи лошо отношение към деца в собствената си къща.

— Всъщност, тази последна забележка беше съвсем излишна — обясни натъртено госпожица Ротенмайер, — защото никой в нашия дом не би си позволил да измъчва невинни деца!

После обаче започна да обяснява каква ужасна грешка е допуснала с поканеното дете и приведе примери за пълното незнание, в което малката е живяла досега. Не само уроците трябвало да започнат от азбуката, но и тя самата трябвало да я обучи в основните принципи на човешкото възпитание. От това пагубно положение имало само един изход: господин учителят трябвало да заяви, че две толкова различни деца не могат да бъдат обучавани едновременно, че присъствието на една начинаеща ученичка щяло да бъде много вредно за напредналата в уроците Клара; така господин Зеземан щял да има основателна причина да откаже да приеме детето и щял да се съгласи да го изпратят обратно там, откъдето е дошло; за съжаление тя не можела да предприеме нищо без съгласието на господаря, след като вече го била осведомила, че детето ще дойде.

Обаче учителят беше предпазлив човек и никога не прибързваше в оценките си. Той утеши многословно госпожица Ротенмайер и изказа мнение, че ако малкото момиче е изостанало във възпитанието си, той ще положи големи усилия да го обучи по всички важни предмети и така нещата ще влязат отново в нормалното си русло. Когато разбра, че учителят няма да я подкрепи, а ще се заеме с обучението на детето, госпожица Ротенмайер го покани да започне най-сетне уроците, пропусна го да влезе в кабинета и бързо затвори вратата зад гърба му, защото изпитваше истински ужас от преподаването на азбуката. После започна да се разхожда неспокойно из голямата стая, защото трябваше да помисли с какво име е редно прислужниците да наричат малката Аделхайд. Вярно, господин Зеземан беше писал, че трябва да се отнасят към нея така, както към Клара, но това важеше преди всичко за персонала, каза си госпожица Ротенмайер. За съжаление обаче не можа да помисли на спокойствие, защото откъм учебната стая се чу страшен шум на падащи предмети, а след него вик за помощ към Себастиян. Ужасената икономка се втурна вътре и завари пода осеян с всевъзможни учебни помагала, книги и тетрадки. От падналата мастилница изтичаше малко поточе и бавно си проправяше път към вратата. Хайди беше изчезнала.