Йоханна Спири - Хайди

— Щом толкова държиш да се качиш, ела с мен!

Момчето седна на каменните стъпала пред вратата и поклати глава, за да им покаже, че няма желание да ги придружи.

Уловена за ръката на пазача, Хайди започна да се изкачва по витата стълба, която непрекъснато се стесняваше. Накрая им остана една съвсем тясна стълбичка и ето че най-после бяха горе. Пазачът вдигна Хайди на ръце и я обърна към отворения прозорец.

— Ето, сега можеш да погледнеш надолу — каза той.

Хайди видя пред себе си огромно море от покриви, кули и комини. Много скоро тя отдръпна глава от прозореца и проговори покрусено:

— Не това исках да видя…

— Ето ти на! Какво разбира едно дете от красиви гледки? Хайде, да тръгваме обратно и друг път не идвай тук!

Старецът я пусна на пода и тръгна напред по витата стълба. Там, където тя се разширяваше, отляво имаше врата, през която се влизаше в стаичката на пазача, а до нея се виждаше празно помещение със скосен таван. В един ъгъл беше поставена голяма кошница, а пред нея се беше настанила дебела сива котка и съскаше заплашително, защото в кошницата бяха децата й и тя предупреждаваше минаващите да не се месят в семейните й дела. Хайди спря като закована и изгледа с почуда животното. Никога не беше виждала толкова голяма котка. В старата кула се въдеха много мишки и котката всеки ден улавяше без усилия поне по половин дузина.

Пазачът забеляза възхитеното лице на детето и рече:

— Ела, тя няма да ти стори нищо лошо, щом съм с теб. Искаш ли да видиш малките?

Хайди пристъпи към кошницата и остана възхитена.

— О, какви хубави животинки! Какви прекрасни котенца! — развика се момиченцето и заподскача около кошницата, зарадвано от смешните муцунки на седемте малки котенца, които лудуваха в тясната кошница, бореха се, хапеха се и непрекъснато падаха.

— Искаш ли едно? — попита пазачът, който гледаше доволен веселото подскачане на детето.

— Само за мен? Завинаги? — попита напрегнато Хайди, не можейки да повярва в това голямо щастие.

— Да, разбира се, мога да ти дам и повече, а ако имаш място, можеш да вземеш и всичките — отговори мъжът, който отдавна искаше да се отърве от малките котета, но сърце не му даваше да ги удави.

Хайди не беше на себе си от радост. В голямата къща имаше достатъчно място за цяла дузина котета, а как ли щеше да се чуди и да се радва Клара, щом видеше тези мили муцунки?

— Но как ще ги взема всичките? — попита тя и се опита да хване едно с ръка, но голямата котка скочи на рамото й и изфуча така сърдито, че детето уплашено се отдръпна.

— Аз ще ти ги донеса, само кажи къде — каза пазачът и помилва голямата котка, за да я успокои, защото тя беше живяла много години в кулата с него и двамата бяха станали приятели.

— При господин Зеземан в голямата къща, където на входната врата има златна кучешка глава с дебела халка в муцуната — обясни Хайди.

Пазачът нямаше нужда от толкова дълго обяснение, защото много отдавна работеше и живееше в тази кула и познаваше всяка къща в града. Освен това двамата със Себастиян бяха стари познати.

— Знам, знам — усмихна се той. — Но на кого да предам котенцата? За кого да попитам? Ти нали не си от семейството на господин Зеземан?

— Не, обаче Клара много ще се зарадва на котенцата!

Пазачът се обърна, за да продължи надолу по стълбата, но Хайди не можеше да се откъсне от забавната игра с котенцата.

— Да можех да взема поне едно! Или две! Едно за мен и едно за Клара, може ли?

— Почакай малко — рече пазачът, взе старата котка на ръце, отнесе я в стаята си и я сложи пред паничката с храна. После бързо затвори вратата и извика на момиченцето: — Готово, вземи две!

Очите на Хайди заблестяха от удоволствие. Тя избра едно бяло коте и едно на жълти и бели ивици и ги пъхна в джобовете на дрехата си. Сега вече можеше да продължи пътя си по стълбата.

Момчето все още седеше на каменните стъпала пред църквата и когато вратата се затвори зад Хайди, се изправи и я погледна, без да проговори.

— По кой път трябва да тръгнем, за да стигнем до къщата на господин Зеземан?

— Не знам — беше отговорът.

Хайди веднага започна да описва къщата, разказа му как изглеждат вратата и прозорците, но момчето продължи да клати глава и да твърди, че нищо такова не е виждало.

— Знаеш ли какво — каза накрая Хайди, — от единия прозорец се вижда голяма, голяма сива къща и покривът й върви така… — И Хайди описа с показалеца си големи зъбери.

Сега вече момчето подскочи зарадвано, защото се сети за коя къща става дума. То хукна бързо напред, Хайди затича след него и много скоро двамата стигнаха пред масивната входна врата с голямата кучешка глава.