Йоханна Спири - Хайди

Когато на следващата сутрин Себастиян отвори вратата пред господин кандидата и го поведе към учебната стая, някой отново дръпна халката на камбанката и то с такава сила, че прислужникът се втурна с най-голяма бързина надолу по стълбата. „Така звъни само господин Зеземан, сигурно пристига, без да предупреди!“ — рече си той. Отвори вратата — на прага стоеше окъсано момче с латерна на гърба.

— Какви са тези работи? — ядоса се Себастиян. — Ще те науча аз тебе! Как смееш да звъниш по чуждите врати! Какво търсиш тук?

— Трябва да отида при Клара — отговори невъзмутимо момчето.

— Махай се веднага! Не можеш ли поне да кажеш „госпожица Клара“, както правим ние? Откъде знаеш, че тук живее госпожица Клара?

— Вчера й показах пътя за двайсет пфенига, после я доведох дотук, значи още двайсет пфенига.

— Сега вече ме излъга! Госпожица Клара не излиза никога, защото не може да ходи. Изчезвай оттук, преди да съм те изритал!

Само че момчето не се остави да го сплашат. То не се помръдна от мястото си и отговори кратко:

— Нали я видях на улицата. Мога и да ви я опиша: тя е с къса, къдрава коса, съвсем черна, очите й също са черни и не говори като нас.

„Така значи!“ — каза си Себастиян и едва удържа усмивката си. — „Малката мамзел пак е забъркала някаква каша.“ Той дръпна момчето в антрето и пошепна:

— Добре, добре, влез тук и чакай до вратата, докато дойда. После може да те пусна вътре да изсвириш нещо, защото госпожицата много обича музиката.

Той почука на вратата на кабинета и бе поканен да влезе.

— Дошло е едно момче и много държи да говори лично с госпожица Клара — съобщи тържествено Себастиян.

Клара се зарадва много на това необичайно събитие.

— Кажете му веднага да се качи — поръча тя. — Нали нямате нищо против, господин кандидат? Щом момчето иска да говори лично с мен…

Малкият уличен музикант не чака да го поканят два пъти. Веднага щом влезе, завъртя ръчката на латерната си. За да избегне досадните уроци, госпожица Ротенмайер си бе намерила работа в трапезарията и изведнъж наостри уши. От улицата ли идваше тази музика? Не, латерната свиреше много по-близо! Но как беше попаднала латерна в учебната стая? И все пак… Наистина! Тя се втурна към кабинета и отвори вратата с трясък.

Невероятно! Насред стаята беше застанало някакво окъсано момче и усърдно въртеше ръчката на латерната си. Господин кандидатът отваряше и затваряше уста, но гласът му не се чуваше. Клара и Хайди слушаха унесено музиката и лицата им светеха радостно.

— Престани! Веднага престани! — изкрещя с пълен глас госпожица Ротенмайер.

И нейният вик заглъхна в музиката. Тя се втурна към момчето — но пред краката й се изпречи нещо, някакво ужасно черно животно запълзя напред… Костенурка! Този път госпожица Ротенмайер направи огромен скок във въздуха — нещо, което не беше правила от детските си години — и изпищя с все сила:

— Себастиян! Себастиян!

Момчето спря да върти ръчката, защото най-накрая гласът на госпожицата беше заглушил музиката.

Себастиян стоеше зад полуотворената врата на трапезарията и се превиваше от смях, тъй като не беше пропуснал нито една подробност от елегантния скок на възпитателката. Все пак той успя да се овладее и влезе.

Останала без сили, госпожица Ротенмайер се отпусна на един стол.

— Махнете ги оттук, животното и момчето! Веднага ги махнете, Себастиян, чувате ли! — посрещна го с нов вик тя.

Себастиян се подчини с готовност, издърпа навън момчето, което беше уловило костенурката си, мушна нещо в шепата му и рече:

— Четиридесет пфенига от госпожица Клара и още четиридесет за свиренето. Добре се справи. — После го избута навън и затвори вратата.

В учебната стая отново се възцари тишина. Уроците продължиха, този път в присъствието на госпожица Ротенмайер, която седеше като закована на стола си, за да предотврати още някоя беля. Дамата смяташе да разследва случката след уроците и да накаже виновника така, че дълго да я помни.

Скоро обаче на вратата отново се почука. Влезе Себастиян с новината, че някой е донесъл голяма кошница със заръката да бъде веднага предадена на госпожица Клара.

Прислужникът внесе в стаята покритата кошница и побърза да се оттегли.

— Смятам, че първо трябва да свършим с уроците, а след това да видим какво има вътре — отбеляза строго госпожица Ротенмайер.

Клара нямаше представа какво може да съдържа кошницата и час по час хвърляше изпълнени с копнеж погледи към ъгъла, където я бяха оставили. Накрая вече не издържа, престана да скланя съществителните и се обърна към учителя си: