Йоханна Спири - Хайди

Все пак Клара успяваше да я усмирява и търпеливо й повтаряше, че трябва да остане поне докато се върне баща й, тогава щели да видят какво да правят по-нататък. И ако Хайди се примиряваше и отново ставаше весела, то беше само защото имаше на какво да се надява и защото тайно се радваше, че с всеки ден, прекаран в къщата на господин Зеземан, купчинката хлебчета за бабата се увеличава с още две. Всеки обед и вечер до чинията й биваше оставяно хубаво, меко хлебче и тя го вземаше и го прибираше в джоба си, защото нима можеше да го изяде, след като бабата никога не беше хапвала такова сладко нещо, а пък зъбите й вече отдавна не можеха да дъвчат твърдия черен хляб?

След обяда Хайди стоеше по няколко часа сама в стаята си и не смееше да мръдне, защото вече беше проумяла, че във Франкфурт е забранено да се тича навън, както беше правила, докато беше при дядо си. Не й беше позволено и да си поговори със Себастиян, който шеташе в трапезарията, защото госпожица Ротенмайер изрично беше забранила, а да се обърне към Тинете изобщо не й идваше на ум. Хайди се стараеше да не се мярка много-много пред очите на прислужницата, защото тя се отнасяше към нея с неприкрита насмешка и все намираше за какво да я упрекне. Момиченцето разбираше много добре, че му се подиграват и никога не я заговаряше. Предпочиташе да си седи само в стаичката и да си представя как планината отново се е раззеленила, как жълтите цветчета блестят на слънцето, как вечер снегът и планините пламват, и копнежът й ставаше все по-неудържим. Нали и леля Дете й беше казала, че може да се върне, когато си поиска! И стана така, че един ден Хайди не можа да издържи, уви набързо хлебчетата в големия си червен шал, нахлупи на главата си сламената шапчица и решително потегли към дома. Ала още на вратата се натъкна на непреодолимо препятствие в лицето на самата госпожица Ротенмайер, която тъкмо се връщаше от разходка. Дамата се изправи величествено пред Хайди, огледа я от главата до петите и спря поглед върху червения вързоп.

— Какви са тия дрехи? Какво означава това? Нима не ти забраних най-строго да скиташ из улиците? А ти не само че пренебрегваш заповедта ми, ами и си се облякла като скитница!

— Не съм тръгнала да скитам. Искам да си ида у дома — отговори уплашено Хайди.

— Какво? Как така ще си идеш у дома? Наистина ли искаше да си отидеш? — Възмутена до дън душа, госпожица Ротенмайер плесна с ръце. — Да избяга! Само да знаеше господин Зеземан! Да избяга от дома му! Тежко ти, ако узнае какво си сторила! И какво не ти харесва в тази къща? Не се ли отнасят с теб по-добре, отколкото заслужаваш? Липсва ли ти нещо? През целия си живот имала ли си жилище или маса, или обслужване като в тази къща? Говори!

— Не — отвърна тихо Хайди.

— Разбира се, че не! — продължи възбудено дамата. — Нищо не ти липсва, нищичко, ти си едно лошо, неблагодарно същество и вместо да слушаш, не преставаш да правиш бели!

Сега вече онова, което се беше насъбрало в душата на детето, си проби път навън:

— Искам само да си ида вкъщи, защото като ме няма толкова дълго, Снежка пак ще започне да плаче! Баба също ме чака, а Петер пак ще почне да бие Бодливко с пръчката, ако не му давам сиренето си! А тук изобщо не се вижда как слънцето казва лека нощ на планините и ако орелът прелети над Франкфурт, ще закрещи още по-сърдито, като види колко много хора са се насъбрали на едно място и как вършат зли неща, вместо да се качат на скалите, където ще си живеят добре!

— Милостиви боже, детето полудя! — изкрещя госпожица Ротенмайер и се втурна нагоре по стълбата, където връхлетя право върху Себастиян, излязъл в коридора, привлечен от виковете на детето. — Веднага отведете това нещастно същество в стаята му! — заповяда тя, докато разтъркваше челото си.

— Да, да, разбира се, ей сега — отвърна Себастиян и също разтърка челото си, защото сблъсъкът беше много силен.

Хайди не мръдваше от мястото си. Само очите й пламтяха и цялото й тяло трепереше от силно вълнение.

— Е, каква беля направи пак? — попита развеселено прислужникът, но като погледна по-внимателно Хайди, която цялата се тресеше, я потупа окуражително по рамото и продължи с тих глас: — Не бива така! Не бива така! Малката мамзел не бива да приема нещата толкова навътре. Най-важното е да бъдем весели! Преди малко госпожицата едва не ми счупи главата, но да не мислиш, че се ядосах? Ха! Я не стой така! Трябва да се качим горе, нали ни заповядаха.

Хайди тръгна нагоре по стълбата, бавно и тихо, а не както й беше обичаят — шумно и весело. Сега вече Себастиян наистина се уплаши. Той улови ръката й и отново заговори окуражително: