Йоханна Спири - Хайди

— Не се предавай! Не искам да си тъжна! Гледай смело напред! Знам, че малката мамзел е разумна, нали, откакто е при нас, нито веднъж не е заплакала. А децата на нейната възраст реват по сто пъти на ден. Знаеш ли колко весели са котенцата и как подскачат по целия таван? После ще те заведа горе да ги видим, искаш ли? Само да се махне дамата…

Хайди кимна послушно с глава, но толкова безрадостно, че сърцето на Себастиян се сви от болка и съчувствие. Без да каже дума, момиченцето се скри в стаята си.

На вечеря госпожица Ротенмайер не каза нито дума, но през цялото време хвърляше бдителни погледи към седящата насреща й Хайди, сякаш очакваше да се случи нещо непоправимо. Хайди обаче беше тиха като мишчица. Не ядеше и не пиеше, дори не помръдваше; само в началото бе грабнала хлебчето и го бе скрила в джоба си.

На следващата сутрин, когато господин кандидатът се появи на стълбите, госпожица Ротенмайер го повика в трапезарията с тайнствен вид и с голямо вълнение му заяви, че промяната на климата, новият начин на живот и необичайните впечатления са помътили разума на детето; описа му вчерашния опит за бягство и повтори онова, което Хайди й беше изкрещяла в необичайния изблик на чувства, доколкото си го спомняше. Ала господин кандидатът успя да уталожи поне малко опасенията й, като я увери, че според неговите впечатления малката Аделхайд е малко странна, но пък от друга страна е изцяло с ума си, така че при добре премислено въздействие много скоро ще възвърне равновесието си. Той щял да се справи с това, но много по-важно според него било обстоятелството, че малката не можела да научи азбуката, че все още обърквала буквите.

Госпожица Ротенмайер се почувства малко по-спокойна и освободи господин кандидата, за да си върши работата. Късно следобед се сети как изглеждаше старата рокличка на Хайди при опита й за бягство и реши да облече детето, както подобава, като му даде някои от дрешките на Клара, и то преди да се е завърнал господин Зеземан. Сподели мисълта си с Клара и тъй като тя беше съгласна с всичко, и с радост отстъпи на Хайди половината си рокли, шалове и шапки, дамата се запъти към стаята на детето, за да огледа гардероба му и да реши какво да остави и какво да изхвърли. Ала само след няколко минути изскочи навън с разкривено от отвращение лице.

— Какво трябваше да открия в стаята ти, Аделхайд! В гардероба, на мястото, определено единствено за дрехи, намерих цяла купчина хлебчета! Хляб, разбираш ли, Клара, хляб в гардероба! Как си посмяла да го криеш там! Такова нещо никога не е било! Тинете! — изкрещя към трапезарията икономката. — Веднага съберете този изсъхнал, плесенясал хляб! Вземете и смачканата сламена шапка от масата!

— Не! Не! — изпищя Хайди. — Шапката ми трябва, а хлебчетата са за баба! — И тя понечи да се втурне след Тинете, но госпожица Ротенмайер я задържа.

— Ти ще стоиш тук, а онези боклуци ще бъдат отнесени, където им е мястото — заяви твърдо тя и я бутна обратно в стаята.

Сега обаче Хайди се хвърли пред креслото на Клара и избухна в отчаян плач, все по-високо и болезнено, и захълца с пресекващо гласче:

— Баба няма да получи хлебчетата си! Оставях ги за нея, а сега ги няма. Какво ще дам на баба, като се върна? — И Хайди се разрида така, сякаш сърцето й се пръскаше.

Госпожица Ротенмайер избяга от стаята, за да не слуша. Клара беше трогната до дън душа от този неочакван изблик на мъка.

— Хайди, Хайди, само не плачи — заговори умолително тя. — Чуй ме, Хайди! Не плачи така, моля ти се, обещавам да ти дам колкото искаш хлебчета за бабата, дори много повече, когато стане време да си идеш вкъщи. Разбираш ли, хлебчетата трябва да бъдат пресни и меки, а твоите сигурно са станали съвсем твърди. Недей, Хайди, не плачи така жално, моля те!

Хайди рида и хълца още дълго, но все пак разбра утешенията на Клара и им повярва, иначе изобщо нямаше да престане да плаче. В сърцето й се събуди нова надежда и макар че все още не можеше да спре да хълца, попита плахо:

— Наистина ли ще ми дадеш хлебчета да занеса на баба? Толкова, колкото бях събрала?

И Клара трябваше да я уверява многократно:

— Ама разбира се, Хайди, как няма да ти дам, само бъди отново весела!

Дори на вечеря момиченцето беше с подути от плач очи, а когато видя хлебчето си, за малко да се разплаче отново. Ала успя да се овладее, защото вече знаеше, че на масата човек трябва да се държи прилично. Затова пък Себастиян правеше странни гримаси винаги, щом се приближеше до нея; сочеше ту своята глава, ту нейната, кимаше усилено и смигаше, сякаш искаше да й каже: „Спокойно! Аз разбрах какво става и уредих въпроса“.