Йоханна Спири - Хайди

— Господин кандидат, не бих ли могла само да надникна вътре, за да видя какво има? Обещавам ви, че после веднага ще продължим.

— От една страна, бих могъл да ви разреша, от друга обаче, не — отговори учителят. — В полза на първото говори фактът, че в момента цялото ви внимание е насочено към този предмет… — За съжаление господин кандидатът не можа да завърши речта си.

Капакът на кошницата не беше закрепен здраво и изведнъж от него изскочиха две котенца. Веднага след тях се появиха още няколко и се разтичаха из стаята с невероятна бързина. Никой не можа да разбере колко бяха всъщност. Те скачаха по ботушите на учителя, вкопчваха се в панталоните му, катереха се по роклята на госпожица Ротенмайер, търкаха се в краката й, скачаха по креслото на Клара, драскаха, гонеха се, мяукаха. В стаята настана ужасна бъркотия. Клара викаше, изпълнена с възхищение:

— О, какви хубави котенца! Как само подскачат! Виж там, Хайди, виж ги какво правят!

Господин кандидатът остана на мястото си и от време на време вдигаше ту единия, ту другия си крак, за да се предпази от острите като трънчета нокти.

Отначало госпожица Ротенмайер се вцепени от ужас, но после се разпищя с всичка сила:

— Тинете! Тинете! Себастиян! Себастиян! — Ала не посмя да помръдне, защото се боеше, че тогава цялата орда отвратителни котки ще се нахвърли едновременно върху нея.

Най-после Тинете и Себастиян се отзоваха на виковете за помощ и нахлуха в стаята. Изловиха набързо разлудувалите се животинки, напъхаха ги в кошницата и Себастиян побърза да ги отнесе на тавана, където беше приготвил постеля за първите две котенца.

Така че и днес уроците минаха без прозевки.

Късно вечерта, когато госпожица Ротенмайер се почувства поне отчасти възстановена от сутрешните вълнения, тя повика Себастиян и Тинете в учебната стая, за да проведе подробно разследване на осъдителните събития. Така излезе наяве фактът, че при вчерашното си бягство Хайди е подготвила и предизвикала цялата днешна неразбория. Госпожица Ротенмайер седеше на мястото си пребледняла от възмущение и не можеше да намери думи, за да изрази чувствата си. Махна с ръка на Себастиян и Тинете да излязат и се обърна към Хайди, която стоеше до стола на Клара и все още не можеше да проумее в какво я обвиняват.

— Аделхайд — започна дамата с най-строгия си тон, — знам само едно наказание, което да те засегне болезнено; ти си варварка, но ще видим дали няма да се опитомиш поне малко, като те отведа в тъмното мазе при плъховете и гущерите. Смея да се надявам, че тогава вече няма да измисляш такива ужасни неща.

Хайди изслуша присъдата без да гъкне, но и без да се стресне, защото не знаеше какво означава да те затворят в тъмното мазе; така нареченото мазе в хижата на дядо й беше чисто и гостоприемно помещение, където оставяха прясното мляко и правеха сиренето. А и никога досега не беше виждала плъхове и гущери.

За разлика от нея Клара беше готова да избухне в плач.

— Не, не, госпожице Ротенмайер, трябва да почакаме, докато се върне татко! Той и без това ни писа, че скоро ще си дойде. Тогава ще му разкажа всичко и той ще каже какво трябва да се прави с Хайди.

Госпожица Ротенмайер не посмя да се опълчи срещу този най-висш съдия, особено като се имаше предвид, че наистина очакваха скоро завръщането на господин Зеземан.

— Добре, Клара, съгласна съм, само че аз също ще си поговоря с господин Зеземан. — С тези думи госпожицата излезе от стаята.

Минаха няколко дни без произшествия, но госпожица Ротенмайер така и не можа да се успокои. Всеки час и всяка минута разочарованието й от доведеното от самата нея дете се засилваше. Струваше й се, че откакто то беше дошло в къщата им, всичко беше излязло от релси и не искаше да тръгне отново както преди. Клара обаче беше много весела и никога не скучаеше, защото по време на уроците Хайди правеше едно от друго по-забавни неща. Непрекъснато объркваше буквите и не можеше да запомни нито една; тъкмо когато господин учителят започнеше да обяснява разгорещено, да описва формата им и за да ги представи по-нагледно, да ги сравнява с рогче или муцунка, момиченцето се провикваше зарадвано:

— Също като козичката на дядо! — Или: — А това е орелът!

В късните следобедни часове Хайди сядаше при Клара и й разказваше за Алпите и живота си при дядото, толкова дълго и толкова подробно, докато копнежът й по дома ставаше нетърпим и тя се провикваше:

— Сега вече със сигурност трябва да си отида при дядо! Тръгвам още утре!