Йоханна Спири - Хайди

— Какво искаше да попита малката мамзел? — обади се Себастиян от трапезарията, където вече нареждаше сребърните съдове в бюфета.

— Как се отваря прозорецът?

— Ето така — отговори кратко прислужникът и отвори едното крило.

Хайди се втурна към прозореца, но беше твърде малка, за да може да види нещо. Главата й стигаше едва до перваза.

— Ето, нека мамзел се качи на столчето и погледне какво има навън — рече Себастиян и я вдигна на високото дървено столче, което беше донесъл.

Зарадвана, Хайди се наведе навън и най-после можа да хвърли поглед към така желаната зеленина. Ала само след миг се дръпна назад и по лицето й се изписа огромно разочарование.

— Ама тук се вижда само каменна улица, нищо друго — рече тъжно детето. — Ако прекося къщата, какво ще видя от другата страна, Себастиян?

— Пак същото — отговори прислужникът.

— Къде трябва да се отиде, за да се погледне много, много надалече и да се види цялата долина?

— Трябва да се изкачиш на някоя висока кула, най-добре църковна, например като онази със златното кълбо отгоре. Тогава ще погледнеш отвисоко и ще видиш всичко, каквото искаш.

Хайди веднага слезе от столчето, хукна към вратата, изтича надолу по стълбата и излезе на улицата.

Само че работата не стана така, както си я беше представяла. Когато бе видяла кулата от прозореца, й се беше сторило, че е достатъчно само да претича през улицата и ще се озове пред нея. Сега обаче измина цялата улица и не само че не стигна до кулата, ами и престана изобщо да я вижда. Затова зави по друга улица, после по втора и по трета, но все още не намираше търсената кула. Покрай нея минаваха много хора, но всички толкова бързаха, че нямаха време да й обяснят по кой път да тръгне. По едно време детето видя на един ъгъл момче, което носеше на гърба си малка латерна, а в ръце държеше някакво необикновено животно. Хайди се затича към него и попита:

— Къде е кулата със златното кълбо отгоре?

— Не знам — беше отговорът.

— А кого мога да попитам как да я намеря? — продължи да пита Хайди.

— Не знам.

— Знаеш ли някоя друга църква с висока кула?

— Ама разбира се, че знам.

— Тогава ела и ми я покажи!

— Ти първо кажи какво ще ми дадеш за помощта. — Момчето протегна ръка.

Хайди бръкна в джоба си и извади една картинка, на която беше изрисуван прекрасен венец от червени рози. Беше й мъчно да се раздели с нея, Клара й я беше подарила едва тази сутрин, но пък нима не си заслужаваше да я даде, след като щеше да види цялата зелена долина?

— Ще ти дам това — отговори решително тя и му показа картинката. — Искаш ли я?

Момчето отдръпна ръката си и поклати глава.

— Какво искаш тогава? — попита Хайди и зарадвано прибра картинката в джоба си.

— Пари.

— Нямам пари, но Клара има и непременно ще ми даде. Колко искаш?

— Двайсет пфенига.

— Да вървим!

Двамата тръгнаха по една дълга улица и Хайди започна да разпитва придружителя си какво носи на гърба. Момчето й обясни, че под кърпата има красива латерна и щом почне да върти ръчката, се чува чудесна музика. Изведнъж двамата се озоваха пред една стара църква с висока кула, момчето спря и рече:

— Пристигнахме!

— Но как ще вляза? — попита Хайди, като видя затворените врати.

— Не знам — беше отговорът.

— Мислиш ли, че бих могла да позвъня, както у Клара звънят на Себастиян?

Хайди вече бе открила звънчето на стената и го разлюля с всичка сила.

— Аз ще се кача горе, но ти трябва да ме чакаш тук, защото няма да намеря обратния път.

— Какво ще ми дадеш, ако те почакам?

— Какво още трябва да ти дам?

— Двайсет пфенига.

Старата ключалка щракна и вратата се отвори със скърцане. Един възрастен мъж подаде глава навън и изгледа първо учудено, после доста разгневено двете деца.

— Как си позволявате да ми звъните? — скара се сърдито той. — Не можете ли да прочетете какво пише над звънеца: „За тези, които искат да се изкачат на кулата“?

Момчето посочи с пръст Хайди.

Хайди отговори спокойно:

— Аз точно това исках — да се кача на кулата.

— Какво ще правиш горе? — попита пазачът. — Кой те праща?

— Никой — отвърна Хайди. — Просто искам да се кача и да погледна надолу.

— Я си вървете вкъщи и престанете да си правите шеги с един стар човек, защото ще си изпатите много лошо! — ядоса се още повече пазачът, обърна се и понечи да затвори вратата.

Обаче Хайди го улови за полата на сюртука и произнесе умолително:

— Само един път!

Мъжът се обърна и като видя жалния поглед на детето, омекна; улови малката за ръка и рече много по-сърдечно: