Йоханна Спири - Хайди

— Приличаш ми на козарчето Петер.

Дамата ужасено плесна с ръце.

— Възможно ли е това! — простена измъчено тя. — Сега пък говори на „ти“ с прислугата! Това дете няма и понятие от добри обноски!

Себастиян откара стола до масата, вдигна Клара на ръце и я постави в определеното за нея кресло.

Госпожица Ротенмайер седна до нея и махна на Хайди да заеме мястото насреща. Освен тях трите, никой друг не седна на масата, макар че имаше много свободно място, а и седяха толкова далече една от друга, че Себастиян трябваше да обикаля цялата маса, за да поднася яденето. До чинията на Хайди беше оставено хубаво малко хлебче и детето се зарадва от все сърце. Приликата, която беше открила, бе събудила в сърцето й доверие към Себастиян, и тя седя мирно и кротко, докато той се приближи до нея с голямата купа, пълна с пържени рибки.

Малката посочи плахо към хлебчето и попита:

— Това мое ли е?

Себастиян кимна и хвърли бърз поглед към госпожица Ротенмайер, защото беше любопитен да разбере какво въздействие й е оказал въпросът на Хайди. Малката грабна бързо хлебчето и го пъхна в джоба си. Себастиян направи гримаса и едва не избухна в смях, ала много добре знаеше, че това не му е разрешено, затова остана със сериозен вид пред Хайди. Не можеше да говори, но не можеше и да си отиде, докато малката не си е взела от рибата.

Хайди го изгледа учудено и след малко попита:

— И от това ли трябва да ям?

Себастиян кимна отново.

— Добре, дай ми! — рече спокойно детето и сведе поглед към чинията си.

Лицето на Себастиян се разкриви застрашително и купата в ръцете му се разтрепери опасно.

— Оставете купата на масата и елате после да я приберете — проговори със строго лице госпожица Ротенмайер. Себастиян побърза да изчезне. — Очевидно се налага да те уча на най-прости неща, Аделхайд — обърна се към детето тя и от гърлото й се изтръгна дълбока въздишка. — Преди всичко ще ти покажа как да се държиш на масата. — Дамата вдигна ръце и показа ясно и подробно всичко онова, което Хайди трябваше да направи. — Другото, което искам да отбележа изрично, е, че на масата не ти е позволено да говориш със Себастиян, освен в случаите, когато имаш да му поръчаш нещо или да зададеш необходим въпрос, а тогава можеш да се обръщаш към него само с „вие“, разбра ли? А ако говориш за него ще използваш трето лице единствено число — „той“. Тинете ще наричаш „госпожице Тинете“. Към мен ще се обръщаш така, както всички останали в къщата. А как ще наричаш Клара, това ще определи самата тя.

— Разбира се, ще ми казваш Клара — усмихна се по-голямото момиче.

Но госпожица Ротенмайер още не беше свършила. Последва дълга реч за правилата при ставане и лягане, за влизането и излизането, за спазването на реда, затварянето на вратите и така нататък. Очите на Хайди отдавна се затваряха, защото беше станала в пет часа сутринта и цял ден беше пътувала. Малката се стараеше да слуша и да запомня, но по някое време облегна глава на креслото си и заспа. Когато госпожица Ротенмайер най-после приключи с наставленията си, тя се обърна към момиченцето и рече:

— Надявам се, че ще запомниш думите ми, Аделхайд! Разбра ли ме добре?

— Хайди отдавна спи — обади се развеселено Клара. Никога досега вечерята не беше й се струвала толкова забавна.

— Това е нечувано! Как можах да допусна в къщата ни такова дете! — ядоса се още повече госпожица Ротенмайер и така яростно раздрънка звънеца, че Тинете и Себастиян се втурнаха едновременно в трапезарията.

Но въпреки целия този шум Хайди продължаваше дълбоко да спи. Бяха потребни много усилия, докато я събудят, за да я отведат до стаята й; първо трябваше да минат през кабинета, после през спалнята на Клара, след това през тази на госпожица Ротенмайер, докато най-после влязат в ъгловата стаичка, определена за Хайди.

Когато се събуди, Хайди разтърка очи, огледа се, но изобщо не можа да проумее къде се намира. Лежеше в бяло, високо легло, разположено в обширна спалня. Пред прозорците висяха дълги бели завеси. Имаше две кресла с пъстра дамаска на цветя. До стената бе поставен диван с кръгла маса пред него, а в ъгъла стоеше масичка за миене с кана, леген и много предмети, които Хайди не беше виждала никога преди това. Изведнъж се сети, че е във Франкфурт, спомни си вчерашния ден, а накрая и наставленията на дамата, доколкото беше успяла да ги чуе. Хайди скочи от леглото и побърза да се приготви. После отиде до единия прозорец, след това и до другия: трябваше да види небето и земята навън, защото се чувстваше като в кафез зад големите завеси. Но не знаеше как да ги дръпне, затова се мушна зад тях, за да стигне до прозореца. Само че той беше много високо и главата на детето едва стигаше до перваза. Все пак Хайди успя да погледне навън, но не видя това, което очакваше. Тя отново изтича от единия прозорец към другия, после се върна, но виждаше все едно и също: стени с прозорци, пак стени и пак прозорци. Хайди се уплаши. Още беше много рано, но тя беше свикнала да става рано, когато живееше в планината, и веднага след събуждането си да излиза на прага и да види какво е времето, дали небето е синьо, дали слънцето вече се е показало зад върха, дали елите шумят и малките цветя вече са отворили очи. Както птичка, която за първи път се е събудила в красивия си кафез, се стрелка насам-натам, за да търси пролука между пръчките, Хайди продължи да тича от единия прозорец към другия и да се опитва да ги отвори. Защото тогава сигурно щеше да види и нещо друго, освен стени и прозорци. Някъде долу трябваше да е земята, зелената трева и последният, топящ се сняг. Хайди копнееше да види поне малко зеленина. Ала прозорците си оставаха здраво затворени, колкото и детето да въртеше и дърпаше ръчките. Дори опитваше да пъхне пръстчета под дървените рамки, за да ги издърпа. Не, те прилепваха плътно към външната рамка и не искаха да се открехнат. Мина много време, преди Хайди да разбере, че усилията й не водят до нищо. Най-после тя се отказа от плана си и се запита какво ли ще стане, ако излезе навън и обиколи къщата, докато открие зелена трева; защото помнеше, че снощи бяха вървели само по каменни павета, докато влязат в къщата.