Йоханна Спири - Хайди

— Божичко, какво е това? — проплака госпожица Ротенмайер и закърши ръце. — Покривката, книгите, кошничката с ръкоделие, всичко е оцапано с мастило! Такова нещо никога не се е случвало в нашата къща! Това момиче носи нещастие, това е повече от ясно!

Господин учителят стоеше като ударен от гръм и се взираше уплашено в причинените опустошения. Клара обаче следеше с весело лице необичайните събития:

— Да, Хайди го направи, но не беше нарочно. Не бива да я наказвате, тя просто бързаше да излезе и дръпна покривката, затова всичко падна на пода. По улицата тъкмо минаваха няколко коли, една след друга и тя скочи да ги види. Сигурно никога не е виждала карета.

— Не ви ли казах, господин кандидат? Това същество не знае що е приличие! Няма представа какво означава да си в час, че е длъжно да седи мирно и да слуша. Не разбирам обаче къде е изчезнала малката нещастница? Ами ако е избягала? Какво ще каже господин Зеземан…

Госпожица Ротенмайер изскочи от стаята и се втурна надолу по стълбата. Пред отворената входна врата беше застанала Хайди и смаяно оглеждаше широката улица.

— Какво има, за бога? Какво ти стана изведнъж? Как можа да избягаш така? — нападна я гневно икономката.

— Чух шума на елите, но не знам къде растат и вече не ги чувам — отговори Хайди и погледна разочаровано към дъното на улицата, където заглъхваше трополенето на колите. То беше прозвучало в ушите й като воя на алпийския фьон в клоните на старите дървета зад къщата на дядото и тя зарадвано беше хукнала след милия на сърцето й шум.

— Ели? Тук да не сме в гората? Що за глупаво хрумване? Качи се веднага горе и виж каква беля си направила! — С тези думи госпожица Ротенмайер тръгна нагоре по стълбата.

Хайди я последва и застана учудено пред ужасната бъркотия, защото изобщо не беше забелязала, че е повлякла след себе си покривката, толкова беше унесена в радостта си и в желанието да види по-скоро зелените ели.

— Повече да не се повтаря такова нещо — заговори строго госпожица Ротенмайер и посочи към пода. — По време на урок трябва да седиш мирно на мястото си и да внимаваш. Ако сама не се справиш, ще те вържа за стола ти. Разбираш ли ме?

— Да — отговори Хайди. — Ще седя тихо и няма да мърдам от мястото си.

Тя наистина беше разбрала, че е длъжна да седи мирно по време на уроците.

Сега трябваше да повикат Себастиян и Тинете, за да подредят и да изчистят. Господин кандидатът се оттегли, защото бе решено днес да няма повече уроци. За първи път от много дни насам не му беше останало време да се прозява.

Следобед Клара трябваше да си почива, а Хайди можеше сама да избира заниманията си, както й беше обяснила госпожица Ротенмайер още сутринта. Когато след обяда Клара се сви в креслото си, за да поспи, госпожица Ротенмайер се оттегли в стаята си, Хайди разбра, че е дошло времето да избере сама с какво да се занимава. Това отговаряше на желанието й, но някой трябваше да й помогне, затова застана насред коридора пред трапезарията, за да не пропусне човека, който можеше да й окаже желаната помощ. И наистина, след малко по стълбата се качи Себастиян с голямата табла за чай в ръце, защото трябваше да изнесе среброто от кухнята и да го подреди в бюфета на трапезарията. Когато стигна до последното стъпало, Хайди застана пред него и каза високо и ясно:

— Вие или той!

Себастиян отвори широко кръглите си очи и попита доста рязко:

— Какво означава това, мамзел?

— Искам само да попитам нещо, но със сигурност не е лошо като тази сутрин — обясни плахо Хайди, защото забеляза, че Себастиян изглежда сърдит и причината за това сигурно бе мастилото по пода.

— Така, но защо първо трябваше да кажете „Вие или той“, това искам да узная — попита със същия рязък тон Себастиян.

— Ами защото така трябва да ви казвам — обясни уверено Хайди. — Госпожица Ротенмайер ми нареди.

Сега вече Себастиян избухна в луд смях и Хайди го изгледа учудено, защото не виждаше какво толкова весело има в думите й. Мъжът обаче бе разбрал какво е заповядала госпожица Ротенмайер и сега продължи развеселено:

— Много добре, нека мамзел продължи.

— Аз не се казвам мамзел — разсърди се от своя страна момиченцето. — Името ми е Хайди.

— Точно така, но същата дама заповяда да ви наричам мамзел — обясни Себастиян.

— Така ли? Е, тогава ме наричайте мамзел — отвърна примирено детето, защото беше разбрало, че всичко трябва да става по волята на госпожицата. — Ето че вече имам три имена — прибави с въздишка то.