Йоханна Спири - Хайди

Бригите послуша майка си. Алпиецът Йохи тъкмо закрепваше нови панти за дървения капак, когато жената пристъпи към него и рече:

— Желая ви добра вечер, Йохи, мама също ви поздравява. Искаме да ви благодарим за услугата, която ни правите. Сигурна съм, че никой друг нямаше да дойде да ни помогне, и искаме да ви благодарим, защото…

— По-кратко! — прекъсна я старият. — Знам какво говорят хората за Алпиеца Йохи. Прибери се вътре, като си свърша работата, ще си тръгна.

Бригите се подчини веднага, защото никой не смееше да противоречи на Алпиеца Йохи. Той продължи работата си, обиколи къщурката от всички страни, потегна каквото можа, после се изкачи по тясната стълбичка на тавана и не престана да работи с чука, докато не заби и последния пирон, който беше донесъл. Когато свърши, вече беше започнало да се смрачава. На прага се показа малката Хайди. Както и вчера, дядото я уви в дебелия чувал, взе я на ръце и потегли нагоре, влачейки шейната след себе си.

Така измина зимата. В безрадостния живот на сляпата старица се появи светлинка. Дните й вече не бяха дълги и черни, както досега, а изпълнени с радостно очакване. От ранно утро тя се ослушваше за леките детски стъпки, а когато вратата наистина се отвореше и детето се втурнеше в стаичката с весели скокове, тя се провикваше:

— Слава на Бога! Ето че пак дойде!

И Хайди сядаше до нея и започваше да бъбри весело за различни неща, а сърцето на бабата се топеше от радост. С Хайди времето течеше бързо. Бабата нито веднъж не попита както по-рано: „Бригите, още ли не е свършил денят?“, а всеки път, когато Хайди си тръгваше, казваше нещо съвсем друго:

— Колко бързо мина следобедът, не е ли така, Бригите?

А тя й отговаряше:

— Ами да, струва ми се, че ей сега сме раздигнали чиниите от обяда.

Тогава бабата продължаваше:

— Дано само Господ Бог запази детето и Алпиеца Йохи, който се грижи за него! Здраво ли изглежда, Бригите?

И всеки път козарката отговаряше:

— Румено е като ябълка.

Хайди също беше много привързана към бабата и когато се сетеше, че никой, дори дядо й, не е в състояние да върне светлината на очите й, се натъжаваше до плач. Ала бабата постоянно й повтаряше, че изобщо не страда от това, особено когато тя е при нея, затова Хайди не пропускаше нито един хубав зимен ден, без да я посети. Мълчаливият й дядо всеки път вземаше чука си и разни други инструменти и по цял следобед майстореше нещо по схлупената къщурка. Скоро проличаха и първите резултати от работата му: нощем вече не се чуваше онова страховито тракане и скърцане и бабата обясняваше, че преди по цяла зима не можела да спи от страхове, а сега била много по-добре и затова също трябвало да благодари на Алпиеца Йохи.

Новата зима беше към края си. Хайди беше весела като птичка и се радваше на идващата пролет. Знаеше, че скоро топлият фьон ще профучи през клоните на елите и ще стопи снега. После яркото слънце ще изкара на белия свят сините и жълти цветенца, козите ще излязат на паша, а Хайди най-много обичаше да се изкачва с тях в планината. Момичето караше вече осмата си годинка и беше научила от дядо си как да се грижи за козите. Белка и Галка тичаха навсякъде след нея и радостно врещяха, щом чуеха гласа й.

Тази зима Петер на два пъти беше предал известие от учителя в Дьорфли, че Алпиецът Йохи трябва да изпрати на училище повереното му дете, защото било минало определената възраст и всъщност трябвало да започне училище още миналата зима. И двата пъти Йохи беше поръчал на Петер да предаде на учителя, че ако иска да говори с него, може да го намери в хижата, но нямало да пусне детето на училище. Петер беше предал отговора дума по дума.

Мартенското слънце стопи снега по склоновете и навсякъде в долината поникнаха кокичета, а старите ели в планината отърсиха снежния си товар и клоните им отново се залюляха весело на вятъра. Хайди тичаше щастлива от хижата до кошарата, оттам до елите и отново се връщаше при дядо си, за да му съобщи колко зелена е станала поляната пред дома им. Но само след миг отново изскачаше от къщата, защото гореше от нетърпение земята отново да се раззелени и над Алпите да се спусне прекрасното топло лято с цветята и сочните треви. Така си играеше Хайди в слънчевото мартенско утро, но когато, може би за десети път, прескочи къщния праг, тя едва не падна от уплаха, защото изведнъж се изправи пред един облечен в черно господин, който я гледаше с много сериозен вид. Ала като видя уплахата й, непознатият побърза да я успокои: