Йоханна Спири - Хайди

Един следобед дядото и Хайди седяха пред камината, всеки на своето трикрако столче; дядото беше издялал едно и за детето. Изведнъж се чу силно трополене, някой изтръскваше краката си пред прага. Вратата се отвори и влезе Петер, цял покрит със сняг; той си бе пробивал път през дълбоките преспи. Не се беше отказал, защото искаше непременно да посети Хайди, която не бе виждал цели осем дни.

— Добър вечер — рече на влизане Петер, застана колкото се може по-близо до огъня и не продума повече, ала лицето му грееше от радост.

Хайди гледаше с любопитство как топящият се сняг се стичаше по дрехите му.

— Е, генерале, как вървят работите? — попита дядото. — Вече си без армия и трябва да гризеш молива, нали?

— Защо трябва да гризе молива, дядо? — попита веднага любознателната Хайди.

— През зимата Петер трябва да ходи на училище — обясни дядото. — Там се учи да чете и пише и тъй като това е трудно, той си помага, като гризе молива. Прав ли съм, генерале?

— Така е — потвърди мрачно Петер.

Хайди взе да разпитва за училището и за всичко, което се вършеше там. А тъй като всеки разговор, в който участваше Петер, изискваше много време, той успя да изсуши дрехите си. Козарчето винаги мъчно намираше думите си, а този път му беше още по-трудно, защото едва успяваше да скалъпи един отговор и Хайди го засипваше с цял куп нови, един от друг по-неочаквани въпроси.

По време на този интересен разговор дядото мълчеше, само от време на време леко се усмихваше, което беше знак, че слуша внимателно.

— Е, генерале, имаш нужда от подкрепление. Сядай на масата! — С тези думи Алпиецът Йохи стана и извади вечерята от долапа.

Хайди побърза да нареди столовете около масата. До стената вече имаше пейка, също издялана от дядото и закрепена за пода. И тъй като не беше вече сам, Йохи бе направил и други местенца, където и двамата да могат да сядат, защото Хайди имаше навика да бъде винаги близо до дядо си, каквото и да правеше той. Така че за тримата имаше достатъчно място и Петер отново опули кръглите си очи, като видя огромното парче сушено месо, което старецът постави върху дебелата му филия хляб. Отдавна не беше ял такова вкусно нещо. Когато се нахраниха, навън вече се смрачаваше и Петер се накани да си върви. След като каза „Лека нощ“ и „Да ви помага Бог“ и решително прекрачи прага, момчето се обърна сепнато към Хайди и изрече онова, за което всъщност беше дошло:

— В неделя ще дойда пак. А баба ми заръча да те поканя у нас, защото иска да те види.

За първи път някой канеше Хайди на гости. Струваше й се невероятно, че е получила покана.

На другата сутрин първите думи, които отправи към дядо си, бяха:

— Дядо, днес трябва да сляза долу при бабата, тя ме чака.

— Има твърде много сняг — отговори мрачно Йохи.

Само че Хайди не се отказваше лесно, нали бабата беше заръчала да иде при нея. Не минаваше ден, без детето да каже поне пет или шест пъти:

— Дядо, време е да отида при бабата, тя ме чака.

На четвъртия ден от посещението на Петер студът стегна така, че снегът скриптеше под стъпките. Затова пък грееше ярко слънце и един лъч падна право върху високия стол на Хайди, която тъкмо обядваше. Тогава малката каза:

— Днес със сигурност трябва да отида при бабата. Твърде дълго ме чака.

Йохи стана от масата, качи се в плевнята, донесе дебелия чувал, който служеше за завивка на Хайди, и рече:

— Добре, да вървим!

Зарадвано, детето изскочи навън. Под старите ели цареше дълбока тишина, всички клони бяха натежали от сняг. Под слънчевите лъчи заснежените ели сияеха и искряха така, че Хайди подскочи от възторг и се развика:

— Излез, дядо, излез да видиш! Целите ели са покрити със злато и сребро!

Дядото беше отишъл в бараката и се появи, нарамил голяма шейна с високи облегалки. Алпиецът Йохи седна на шейната, взе детето в скута си, уви го цялото в чувала, за да не му е студено и здраво го притисна към себе си, за да не се изтърколи някъде по пътя. После засили шейната с крака и тя полетя надолу по склона с такава бързина, че на Хайди й се стори, че лети във въздуха. Детето ликуваше. Стори му се, че само след миг шейната спря пред колибата на козарчето Петер. Дядото отви детето, свали го на земята и поръча:

— Влез вътре, а когато започне да се смрачава, излез отново на пътеката! — После се обърна и затегли шейната нагоре по склона.

Хайди отвори вратата и се озова в тъмна кухничка, в която имаше печка и лавица с чинии. Видя на отсрещната стена врата, през която влезе в друга малка стая. Колибата на козарчето Петер не беше просторна като хижата на Алпиеца Йохи, а представляваше стара схлупена къщичка, където всичко беше тясно и оскъдно. Пред една масичка седеше жена и кърпеше жилетката на Петер. В ъгъла Хайди видя стара, прегърбена бабичка, която предеше. Момичето отиде право при нея и я поздрави: