Йоханна Спири - Хайди

— Хайде, ела, Бодливко, бъди разумен! Не виждаш ли, че ще паднеш, ще си счупиш крачето и много ще те боли!

Козлето весело захрупка сочната трева. През това време Петер успя да се изправи, улови въжето, което беше вързано около врата на козлето и поведе беглеца към кротко пасящото стадо. Когато се озоваха на сигурно място, Петер грабна гегата, за да напердаши здравата провинилото се козле. Бодливко отстъпи уплашено назад, защото знаеше какво го очаква. Ала Хайди изпищя пронизително:

— Не, Петер, не го бий! Не виждаш ли колко се страхува! — извика Хайди.

— Заслужава си боя! — изръмжа Петер и замахна още веднъж.

Но Хайди сграбчи ръката му и извика възмутено:

— Не бива да го биеш, защото го боли. Веднага го пусни!

Петер изгледа смаяно тази нова Хайди. Черните й очи святкаха така заплашително насреща му, че ръката, която стискаше гегата, се отпусна.

— Ще го оставя, ако утре пак ми дадеш от сиренето — отстъпи най-после момчето, защото смяташе, че трябва да получи някакво обезщетение за преживяния страх.

— Всеки ден ще ти давам цялото си парче сирене! На мен не ми трябва — съгласи се с готовност Хайди. — И хляб ще ти давам, колкото искаш, също като днес. Само че ще ми обещаеш — никога, ама никога да не биеш Бодливко, Снежка и другите козички.

— Все ми е едно — отбеляза Петер, а това при него означаваше „да“. Най-после пусна виновника и зарадваният Бодливко се отдалечи като правеше големи скокове.

Неусетно денят измина и слънцето се спусна към планините. Хайди седеше на топлата земя и съзерцаваше безмълвно сините камбанки и розичките, после вдигна поглед към скалите, които бавно почервеняваха и искряха от светлината на залязващото слънце. Момиченцето скочи и извика:

— Петер! Петер! Планините горят! Гори и снегът отсреща, гори и небето! Виж, виж! Онези скали просто пламтят! Петер, стани най-после! Я виж, огънят стигна чак до гнездото на орела! Погледни скалите и огнения сняг! Всичко, всичко е в пламъци!

— Винаги е така — каза спокойно Петер и продължи да дялка една пръчка. — Но това не е огън.

— Какво е тогава? — попита възбудено Хайди, която се оглеждаше на всички страни, защото не можеше да се насити на гледката. — Какво е това, Петер, какво е това? — извика отново тя.

— Става от само себе си — обясни дълбокомислено Петер.

— О, гледай, гледай! — развълнува се още повече Хайди. — Сега пък станаха розовочервени! Виж снега и високата, остра скала! Как й е името, Петер?

— Скалите нямат имена — отговори момчето.

— Колко е красиво… А сега пък отново стават сиви! О! Ето че огънят угасна! Всичко свърши, Петер! — Хайди приседна на земята, така натъжена, сякаш целият свят беше рухнал.

— Утре пак ще е така — утеши я Петер. — А сега стани, защото трябва да си вървим.

Той свирна на козичките, стадото се събра и тръгна надолу.

— Винаги ли вечер става така? — попита Хайди, очаквайки жадно потвърждението му и тръгна след него по склона.

— Ами, почти винаги — отговори момчето.

— Но за утре е сигурно, нали? — продължи с въпросите малката.

— Да, да, разбира се — увери я Петер.

Хайди си възвърна доброто настроение, ала новите впечатления така бяха преизпълнили детската й душа, че момичето утихна и не каза нито дума чак докато стигна хижата и видя дядо си да седи под елите. Там той си беше сковал пейка, за да посреща вечер козичките, които се връщаха от паша.

Хайди изтича весело към него, следвана от Белка и Галка, които познаваха стопанина и кошарата си.

Петер се провикна след нея:

— И утре пак да дойдеш! Лека нощ! — За него беше много важно Хайди да го придружава всеки ден.

Тогава малката се втурна бързо назад, подаде ръка на козарчето и го увери, че непременно ще дойде пак. След това се втурна сред стадото, улови Снежка за врата и пошепна нежно:

— Спи сладко, Снежке. Не забравяй, че утре ще дойда пак, няма защо да блееш така жално.

Снежка я погледна с добрите си очи, после весело заскача да догони стадото.

Хайди се върна под елите.

— О, дядо, колко беше хубаво! — извика тя. — Огънят по снега и скалите, сините и жълтите цветенца! Ами я виж какво съм ти донесла! — С тази думи тя изтърси в краката на дядо си цялото съдържание на престилчицата си.

Но как изглеждаха бедните цветенца! Хайди не можа да ги познае. Оклюмали, увехнали, нямаше нито едно с отворена чашка.

— О, дядо, какво им е? — попита уплашено детето. — Не бяха такива, защо сега изглеждат така?

— Цветята искат да растат на свобода, на слънце, а не да стоят в престилката ти — отговори дядото.