Йоханна Спири - Хайди

— Не, няма да намери за какво да ти се присмее — потвърди той. — Но знаеш ли какво? Вечерта, когато се върнеш, ще се окъпеш цялата във ведрото, също като рибка, защото който тича като козичките, не може да остане с чисти крачка. Хайде, време е да тръгвате.

И походът към планинското пасище започна. През нощта вятърът бе прогонил и последното облаче; накъдето и да погледнеха, небето беше тъмносиньо, а огненото слънце вече се беше издигнало нависоко и осветяваше зелените Алпи. Всички сини и жълти цветенца по поляните отваряха чашките си и се усмихваха весело към слънцето. Хайди подскачаше като козле и надаваше радостни викове, защото покрай пътеката растяха цели купчинки мънички червени иглики, на други места пък блещукаха безброй сини тинтяви, а отвсякъде се смееха и кимаха с нежните си листчета златисти диви розички. Възхитена от това великолепие, Хайди забрави дори козите и Петер. Тя се втурна напред, отклони се встрани, не можеше да избере накъде да тръгне. Тук искряха червени цветчета, там жълти или сини. Хайди береше цветя и ги събираше в престилката си, защото беше решила да си ги отнесе вкъщи и да ги разстеле върху сеното, на което спеше. Тогава леглото й щеше да заприлича на алпийска ливада. Така че днес Петер трябваше да си отваря очите на четири, защото козичките правеха също като Хайди: притичваха от място на място и той през цялото време трябваше да вика и да подсвирква, а най-вече да размахва гегата си, за да завърне отлъчилите се кози.

— Къде си, Хайди? — извика козарчето малко сърдито.

— Ето ме! — прозвуча гласчето й някъде много назад.

Петер не можеше да я види, защото Хайди седеше на земята зад едно хълмче, цялото осеяно с ухаещи цветчета; въздухът около нея беше изпълнен с аромат и тя не можеше да му се насити. Затова беше седнала сред цветята и дишаше с пълни гърди.

— Ела тук! — извика отново Петер. — Имаме още много път до скалите.

— Къде са скалите? — извика в отговор Хайди, но не се помръдна от мястото си, защото сладкият аромат я омайваше.

— Там горе, много високо! Още сме далече, затова побързай! Най-отгоре е кацнал старият орел и те гледа.

Хайди скочи като ужилена и хукна към Петер с пълната си с цветя престилчица.

— Стигат ти толкова — рече момчето, когато продължиха да се катерят нагоре, — иначе няма да можеш да ходиш, пък и ако откъснеш всички цветя, няма да ти останат за утре.

Козичките вървяха послушно напред, защото бяха подушили отдалеч ароматните треви на високопланинското пасище и бързаха да стигнат дотам. Поляната, където обикновено Петер запладняваше стадото, беше в подножието на високите скали, които се издигаха стръмно към небето, голи и заплашителни, обрасли само в по-ниските места с храсти и ели. От едната страна на пасището се спускаха дълбоки пропасти и дядото беше прав, като предупреди Петер да пази детето.

Когато най-после стигнаха, момчето свали торбичката си и грижливо я мушна в една скална дупка. Внезапен порив на вятъра можеше да издуха обяда надолу по склона.

Петер се изтегна на стоплената от слънцето трева, за да си почине от уморителното изкачване. Хайди отвърза престилчицата си и заедно с цветята грижливо я прибра в същата дупка. После седна до излегналото се момче и се огледа. Долу, много далече, се простираше долината, окъпана в утринна светлина. Пред Хайди започваше огромно снежно поле, което сякаш се издигаше право към тъмносиньото небе, а вляво от него стърчеше скална грамада, с чудовищни размери, гола и назъбена. Детето притихна, захласнато от чудната гледка. Цареше пълна тишина. Чуваше се само леко шумолене — ветрецът поклащаше нежните сини камбанки и златистите диви рози, които сякаш нямаха чет и весело му кимаха с тънките си стъбълца. След толкова усилия Петер беше заспал, а козичките се катереха по близките храсти.

Хайди се чувстваше така добре, както никога досега. Тя се опиваше от златното слънце, от свежия въздух и сладкия аромат на цветята и не искаше нищо друго, освен да остане тук завинаги. Така мина доста време, а Хайди се беше вглеждала толкова пъти във високите хребети отсреща, та вече й се струваше, че всички си имат лица и гледат надолу към нея с радост като добри приятели.

Изведнъж Хайди чу точно над себе си силен, остър крясък. Високо над главата й една страшно голяма птица, каквато никога не беше виждала досега, описваше широки кръгове, разперила огромните си криле.

— Петер, Петер, събуди се! — провикна се стреснато детето. — Виж, орелът е дошъл, виж, виж!