Йоханна Спири - Хайди

— Да, да, това са нейните коси, гласът също е нейният, о, мили Боже, благодаря ти, че ми позволи да я прегърна още веднъж! — И от слепите очи се отрониха две големи радостни сълзи и паднаха на ръката на Хайди. — Ти ли си, Хайди, наистина ли се върна при нас?

— Да, да, разбира се, че съм аз, бабо — отвърна весело детето. — Не искам да плачеш, защото наистина се върнах и ще идвам всеки ден при теб, и никога вече няма да заминавам. Освен това ти нося меки хлебчета и няма да позволя никога вече да ядеш онзи черен, корав хляб, чуваш ли, бабо!

Хайди започна да изважда хлебчетата едно по едно от кошницата си и ги натрупа на купчинка в скута на бабата.

— Ох, детето ми! Ох, детето ми! Ти носиш със себе си такава благословия! — извика бабата, смаяна от големия брой хлебчета. — Но най-голямата благословия си самата ти! — Тя помилва отново къдравите коси на детето, притисна в ръцете си сгорещените му бузки и помоли: — Кажи още нещо, детето ми, говори, искам да те слушам!

И Хайди започна да й разказва колко се е страхувала дали ще я завари жива, как не й се искало бабата да е умряла, без да може да си хапне от хубавите меки хлебчета, и колко я било страх, че вече никога, никога няма да я види.

След малко в стаята влезе майката на Петер и спря като закована на прага. После обаче се провикна зарадвано:

— Ама това била Хайди! Как е възможно такова нещо!

Хайди стана и й подаде ръка и Бригите огледа смаяно красивите й дрешки, обиколи я от всички страни и започна да обяснява на майка си:

— Майко, само да можеше да видиш с каква рокличка е облечена Хайди и как добре изглежда, направо не можах да я позная. А шапчицата с пера на масата и тя ли е твоя? Сложи я на главата си, да видя как ти стои!

— Не, не искам — отговори твърдо Хайди. — Ако искаш, вземи я и я носи, защото на мене вече не ми трябва. Имам си моя. — С тези думи тя развърза червеното вързопче и извади от него старата си шапчица, още по-омачкана от дългото пътуване. Но това не я разтревожи ни най-малко, защото отлично помнеше как на сбогуване дядото се бе провикнал, че не иска никога да я вижда с шапка с перо; точно затова Хайди бе опазила грижливо собствената си стара шапка, за да може да се яви както подобава пред очите на дядо си.

Бригите обаче й каза да не става глупава, шапчицата била толкова красива и тя в никакъв случай не можела да я вземе. Най-добре било да я продадат на дъщерята на учителя и да вземат много пари, щом Хайди не искала да я носи. Ала Хайди не се отказа от решението си и тихо остави шапката в ъгъла зад столчето на бабата, за да не се вижда. После смъкна красивата си рокличка и остана само по долна ризка без ръкави. Уви се с големия червен шал, улови ръката на бабата и рече:

— А сега трябва да си отида при дядо. Утре непременно ще дойда пак, желая ти лека нощ, бабо!

— Да, ела утре пак, Хайди, ще те чакаме — помоли тихо бабата, стисна ръчичката й в своята и никак не й се искаше да я пусне.

— Защо свали красивата си рокличка? — попита любопитно Бригите.

— Защото не мога да се явя с нея пред дядо, кой знае дали ще ме познае, ако съм облечена като гражданка. Ти как не ме позна!

Бригите излезе навън след детето, приведе се над ухото му и заговори тайнствено:

— Нищо че беше с тази рокля, той непременно щеше да те познае, само че трябва да се пазиш от друго: Петер казва, че Алпиецът Йохи е вечно сърдит и не казва нито дума.

Хайди каза лека нощ и тръгна нагоре по пътеката с кошницата в ръка. Залязващото слънце беше позлатило зелените поляни, скоро се провидя и голямата снежна преспа на върха Чезаплана, също осветена от слънцето. Хайди спираше на всеки няколко крачки и се обръщаше, защото вече беше високо в планината. По едно време светлината на залеза стана червена, тя се огледа и… Не помнеше друг такъв залез, не си го беше представяла и в най-сладките си мечти! Зъберите на Фалкнис пламтяха на фона на тъмносиньото небе, огромната снежна преспа блестеше, а над нея плуваха розово-червени облачета. Тревата по поляните беше златна, по скалите блещукаха хиляди искри, а обширната долина под нея плуваше в златна пара. Хайди стоеше насред цялото това великолепие и по бузите й се търкаляха сълзи на щастие. Без да осъзнава какво прави, тя сключи ръце за молитва, вдигна поглед към небето и от сърце благодари на добрия Бог, че си е отново у дома и че всичко е толкова хубаво, дори много по-хубаво от преди, и че той й е позволил отново да го види. Хайди беше щастлива и се чувстваше безкрайно богата сред тази щедра природа, и отново и отново благодареше на добрия Бог за голямата му милост.