Йоханна Спири - Хайди

— Не, утре не, може би другиден. Утре ще отида при баба.

— Хубаво е, че се върна — рече Петер и се ухили широко, после се приготви да си върви, но още дълго не можа да подкара възбудените козички.

Най-накрая успя с ласки и заплахи да ги накара да се съберат около него, но когато Хайди, прегърнала с една ръка Белка, а с другата Галка, тръгна към кошарата, останалите козички също се обърнаха и хукнаха след тях. Хайди трябваше да влезе с двете кози в кошарата и да затвори здраво вратата, иначе Петер никога нямаше да успее да събере стадото си.

Когато детето най-после се върна в хижата, леглото му беше готово за спане, високо и ухаещо, защото сеното беше събрано наскоро, а отгоре дядото грижливо беше разстлал чистите ленени чаршафи.

Хайди веднага си легна и спа толкова добре, колкото не беше спала цяла година. През нощта дядото стана най-малко десет пъти, изкачваше се безшумно по стълбата и се вслушваше дали Хайди спи спокойно, а накрая се сети за дупката, през която влизаха лунните лъчи, и здраво я затвори с капака, защото луната никога вече не биваше да се явява неканена при детето. Ала Хайди си спеше дълбоко и непробудно и никога повече не стана да броди в нощта, защото голямото, парещо желание на сърцето й беше изпълнено: тя бе видяла планините и огрените от залязващото слънце зъбери, бе чула шума на елите и завинаги се бе завърнала у дома, в Алпите.

Хайди стоеше под разлюлените от вятъра ели и чакаше дядо си, който имаше намерение да слезе в селото и да вземе куфара от пекаря, докато тя е при бабата. Детето гореше от нетърпение да види отново бабата и да разбере вкусни ли са били хлебчетата. Не можеше да се наслуша на шума на елите и да се насити на блесналите зелени поляни, изпъстрени със златни цветчета.

Дядото излезе от хижата, огледа се наоколо и рече доволно:

— Е, вече можем да тръгваме.

Днес беше събота, а на този ден дядото винаги почистваше и подреждаше хижата, кошарата и барачката: такъв навик имаше, а днес беше работил цяла сутрин, за да може веднага след обяда да излезе с Хайди. Най-после беше доволен от свършената работа и можеха да тръгнат. Когато стигнаха пред къщата на козарката, двамата се разделиха и Хайди влезе на куц крак в стаичката, както си й беше обичаят.

Бабата, чула стъпките й, зарадвано се провикна насреща й:

— Ти ли си, детето ми? Пак ли идваш да ни видиш?

Тя улови ръката на момиченцето и я стисна здраво, сякаш се боеше, че някой може да го вземе. После заразказва колко вкусни са били хлебчетата, а днес се чувствала по-силна от всякога. Майката на Петер пък прибави, че бабата, вчера и днес, изяла само едно-единствено хлебче, защото не й се искало скоро да свършат, но трябвало да яде поне по две на ден, за да се засили.

Хайди изслуша внимателно думите на Бригите и дълго седя замислена. После решението само проблесна в ума й.

— Вече знам какво ще направя, бабо — рече засмяно тя. — Ще напиша писмо на Клара и тя непременно ще ми изпрати още дванайсет хлебчета, после пак, и така, докато закрепнеш. Защото, знаеш ли, аз бях събрала в шкафа си цяла купчина, но ми ги взеха, и тогава Клара обеща, че ще ми даде колкото поискам.

— Божичко! — провикна се Бригите. — Това е много хубаво, но не забравяй, че хлябът не може да остане дълго мек! Ако имахме малко излишни пари, щяхме да си купуваме всеки ден пресни хлебчета от пекаря в Дьорфли, но аз едва успявам да му платя дори коравия черен хляб.

Лицето на Хайди засия от радост.

— О, аз имам достатъчно пари, бабо! — провикна се ликуващо тя и щастливо заподскача около старата жена. — Ето какво ще направя с тях! Всеки ден ще ти купувам по едно хлебче, а в неделя по две. Петер ще ти ги носи от Дьорфли.

— Не, не, детето ми! — извика бабата. — Не бива да правиш това, парите са ти дадени за друго. Дай ги на дядо си и той ще каже какво да сториш с тях.

Ала Хайди не допусна да смутят радостта й. Тя продължи да подскача като козичка и да надава весели викове:

— Баба всеки ден ще има меки хлебчета и ще стане отново здрава и силна! О, бабо! — спря се внезапно тя. — Щом оздравееш, сигурно пред очите ти отново ще стане светло! Досега беше много слаба и затова ти беше тъмно, нали?

Бабата не каза нищо, защото не искаше да помрачи радостта на детето. Докато подскачаше из стаята, Хайди изведнъж забеляза стария молитвеник на бабата и бе осенена от нова, още по-чудесна мисъл:

— Бабо, във Франкфурт се научих да чета! Искаш ли да ти прочета някоя песен от тази стара книга?