Йоханна Спири - Хайди

— Ами ако някой отдавна е престанал да се моли? — промърмори мрачно дядото.

— О, това е много страшно, защото добрият Бог го забравя и го оставя да върви сам по пътя си, а когато някой ден се случи нещо лошо и той започне да се оплаква, никой човек не изпитва съчувствие към него, а всички повтарят все едно и също: той сам избяга от добрия Бог, затова и той сега го оставя сам, въпреки че може да му помогне.

— Това е вярно. Откъде знаеш това, Хайди?

— От госпожа Зеземан, дядо, тя ми обясни всичко.

Дядото дълго мълча, а после заговори като на себе си:

— Но като се стигне дотам, няма връщане назад. Когото Бог е забравил, забравил го е завинаги.

— О, не, дядо, разбира се, че всеки човек може да се върне към Бога, това също ми го каза госпожа Зеземан. Тогава става както в най-хубавата приказка от книгата ми, ти сигурно не си я чувал, но веднага щом се приберем, ще ти я прочета и ще видиш колко е хубава.

Водена от желанието по-скоро да покаже книгата на дядо си, Хайди забърза нагоре по склона и веднага щом стигнаха хижата, пусна ръката му и се втурна вътре. Дядото свали от гърба кошницата, в която беше наредил половината неща от куфара, защото нямаше да успее да го домъкне целия чак дотук, седна на пейката и се замисли. Само след миг Хайди изскочи навън с книгата под мишница.

— Браво, дядо, добре си се сетил да седнеш! — извика тя, настани се до него и разтвори книгата си.

Толкова пъти беше чела историята, че без усилия намери нужната страница. Развълнувана както винаги, Хайди зачете за сина, който си живеел добре в бащиния дом, пасял стадата от крави и овце. Облечен в хубави, здрави дрехи, стоял на пасището и наблюдавал залеза на слънцето, подпрян на гегата си, в такава поза беше нарисуван на картинката. Ала изведнъж поискал своята част от бащиното богатство и решил да си бъде свой собствен господар. Получил своята част от баща си и тръгнал по широкия свят, където изял и изпил всичко. А когато не му останало нищичко, отишъл и станал ратай при един селянин, който обаче нямал хубави овце като баща му, а само свине. Така синът трябвало да се грижи за свинете и скоро дрехите му се превърнали в дрипи, а за ядене получавал само огризките, които давали на животните. Тогава си спомнил колко хубаво е живял при баща си и колко добре се отнасяли всички с него, а той им отговорил с черна неблагодарност, и се разплакал от разкаяние и мъка по дома. Помислил си: „Искам да си ида у дома и да помоля баща си за прошка. Ще му кажа, че вече не съм достоен да бъда негов син, затова да ме вземе на работа като ратай“. Когато приближил родната си къща, баща му го забелязал и се затичал насреща му…

— Какво ще кажеш сега, дядо? — прекъсна четенето Хайди. — Знам какво си мислиш: че бащата е сърдит и ще му извика: „Нали ти казах!“. Но слушай какво ще стане сега: „И баща му го видя и му се доплака, и той изтича при сина си, прегърна го и го целуна, а синът каза: «Татко, аз сгреших пред Бога и пред теб и вече не съм достоен да се наричам твой син». Ала бащата се обърна към ратаите си: «Донесете най-красивите дрехи и го облечете, и сложете пръстени на ръцете му и обувки на нозете му. Докарайте най-угоеното теле и го заколете, и нека седнем на масата и се радваме, защото този мой син беше мъртъв и оживя, изгубен беше и се намери». И всички бяха много, много весели“.

— Не е ли хубава историята, дядо? — попита Хайди, защото дядото не казваше нито дума, а тя бе очаквала той да се зарадва и учуди.

— О, да, Хайди, историята е много хубава — отвърна тихо дядото, но лицето му беше толкова сериозно, че Хайди притихна и втренчи поглед в картинката. След малко мушна книгата в ръцете му и рече:

— Виж колко е хубаво, дядо! — И посочи с пръст образа на завърналия се син, седнал с чисти дрехи до баща си, радостен, че е отново у дома и е приет в семейството.

След няколко часа, когато Хайди отдавна спеше дълбок сън, дядото се изкачи по тясната стълбичка в плевнята. Остави лампата до леглото на детето и сериозно се вгледа в лицето му. Малката беше заспала със сключени за молитва ръце. На розовото й личице бяха изписани покой и щастливо доверие, които трогнаха дядото до дън душа. Той седя дълго, дълго до леглото, без да помръдва и без да откъсва очи от спящото дете. Накрая също сключи ръце и проговори със сведена глава:

— Татко, аз съгреших пред небето и пред теб и вече не съм достоен да се наричам твой син! — И от очите му се отрониха няколко големи сълзи…

След няколко часа, в ранното утро, Алпиецът Йохи стоеше пред хижата и се оглеждаше наоколо със светнали очи. Неделната сутрин изгряваше над долини и планини. Някъде далече долу ехтяха камбани за утрина, а по върховете на елите птичките пееха утринните си песни.