Йоханна Спири - Хайди

През това време Хайди стоеше в стаята си, облечена в неделната си рокличка, без дори да подозира какво я очаква, защото Тинете само я вдигна от сън, извади дрехите й от шкафа и я накара да се облече, без да даде някакво обяснение. Прислужницата никога не се унижаваше да разговаря с необразованата Хайди.

Господин Зеземан влезе в трапезарията с писмо в ръка, видя приготвената закуска и извика:

— Къде е детето?

Веднага повикаха Хайди. Когато малката пристъпи към господаря на дома, за да каже „добро утро“, той я погледна въпросително.

— Е, какво ще кажеш, детето ми?

Хайди само го изгледа учудено.

— Ти нищо ли не знаеш? — засмя се господин Зеземан. — Е, тогава ще ти кажа, че още днес ще си заминеш за дома.

— За дома? — повтори едва чуто Хайди и побеля като платно, толкова силно заби сърцето й от неочакваното вълнение.

— А сега може би ще ми кажеш, че нямаш такова желание? — попита с усмивка господин Зеземан.

— О, не, разбира се, че искам да си ида у дома — прошепна Хайди и лицето й се оцвети в тъмночервено.

— Добре тогава — рече окуражително господин Зеземан, седна на мястото си и й махна с ръка да стори същото. — Първо обаче трябва да закусиш, защото ти предстои дълъг път!

Само че Хайди не можа да преглътне нито хапка, колкото и да се стараеше да прояви послушание. Тя беше толкова развълнувана, че вече не знаеше сънува ли или е будна, и дали няма отново да се събуди само по нощница на входната врата.

— Кажете на Себастиян да вземе храна за из път — нареди господин Зеземан на госпожица Ротенмайер, която тъкмо влизаше. — Трябваше да се сетя, че детето няма да може да яде… Я по-добре иди при Клара, докато приготвят колата — обърна се той сърдечно към Хайди.

Това беше и желанието на малката швейцарка и тя изтича навън с бързи стъпки. Насред стаята на Клара беше разтворен грамаден куфар и сега го пълнеха с всевъзможни неща.

— Ела бързо, Хайди — извика зарадвано Клара. — Ела да видиш какво съм ти приготвила. Надявам се, че ще ти хареса…

И тя започна да изброява рокличките и престилките, кърпичките и нещата за шев и какво ли още не.

— А я виж това, Хайди! — провикна се тържествуващо Клара и й показа една голяма кошница.

Хайди надникна вътре и подскочи от радост, защото в кошницата бяха наредени дванайсет красиви кръгли хлебчета, меки, още топли. Това беше подаръкът за бабата. Улисани в суетнята, децата забравиха, че е настъпил часът да се разделят, и когато прозвуча викът: „Колата е готова!“ — тогава вече нямаше време за сбогуване.

Хайди изтича в стаята си, за да вземе хубавата книга от баба Зеземан, сигурна, че не са се сетили за нея, защото тя я криеше винаги под възглавницата си, за да я усеща ден и нощ. Хайди грабна книгата и я сложи в кошницата върху хлебчетата. После отвори шкафа си и внимателно се огледа да не е забравила нещо. Правилно — там беше старият червен шал: разбира се, госпожица Ротенмайер не бе сметнала за нужно да го прибере с останалия багаж. Хайди уви в шала една много скъпа на сърцето й вещ и сложи вързопчето най-отгоре в кошницата, така че да се вижда. Най-после сложи на главата си красива шапчица и излезе от стаята.

Двете деца трябваше бързо да си кажат довиждане, защото господин Зеземан вече чакаше да отведе Хайди до колата. Госпожица Ротенмайер беше застанала на горната площадка на стълбището, за да се сбогува. Щом забеляза странното червено вързопче, тя го измъкна от кошницата и го захвърли на пода.

— Не, Аделхайд — произнесе укорително дамата, — няма да ти позволя да излезеш така от един почтен дом. Не е нужно да връщаш обратно старите си вещи. А сега довиждане!

Хайди не посмя да вдигна вързопчето си, но погледна неописуемо жално към господаря на дома, сякаш й бяха отнели най-голямото богатство.

— Не бива така — намеси се с твърд глас господин Зеземан. — Детето ще отнесе вкъщи всичко, което иска, дори това да са малки котенца или костенурки. Не се вълнувайте толкова за дреболии, госпожице Ротенмайер!

Зарадвана, Хайди вдигна вързопчето си и в очите й светна благодарност и обич.

Долу пред колата господин Зеземан й подаде ръка и с мили думи я увери, че и Клара, и той ще мислят за нея. Пожела й добър път и Хайди му благодари за всички хубави неща, с които я изпращаха, а накрая рече:

— Моля ви, предайте хиляди поздрави на господин доктора и още повече благодарности. — Защото не беше забравила думите, казани до леглото й: „Утре всичко ще бъде добре“. Ето че беше станало точно така, както го бе предвидил докторът, и Хайди си мислеше, че той е изиграл важна роля за промяната в съдбата й.