Йоханна Спири - Хайди

Господин Зеземан настани детето в колата, Себастиян се качи след него, натоварен с кошницата и чантата с храна. Господин Зеземан се провикна още веднъж:

— Щастлив път! — И колата потегли.

Скоро след това Хайди седна във влака, стиснала здраво кошницата си, защото не смееше нито за миг да я изпусне от ръцете си; в нея бяха скъпоценните хлебчета за бабата и тя ги пазеше като зеницата на окото си. Доставяше й голяма радост от време на време да поглежда вътре и да ги милва. Иначе седеше на мястото си тиха като мишчица, защото най-после беше осъзнала, че е на път към дома, че се връща при дядо си, при Петер и баба му, че ще види отново милата на сърцето й планина. Започна да си представя любимите си места, запита се как ли ще завари къщата и дядо си и по едно време попита уплашено:

— Себастиян, сигурно ли е, че баба не е умряла?

— Разбира се, че не е умряла — успокои я мъжът. — Не мисли такива лоши неща. Да се надяваме, че е жива.

Хайди отново потъна в мислите си и само от време на време поглеждаше в кошницата, опитвайки се да си представи какво ще каже бабата, когато тя извади хлебчетата и ги сложи на масата пред нея.

Едва след часове проговори отново:

— О, Себастиян, само да можех да бъда сигурна, че баба е още жива!

— Разбира се, разбира се — промърмори задремалият мъж. — Защо да не е жива…

След известно време сънят надви и Хайди, а след прекараната неспокойна нощ и ранното ставане тя имаше такава голяма нужда от сън, че се събуди едва когато Себастиян леко я разтърси и каза:

— Събуди се, Хайди! Пристигнахме в Базел! Време е да слизаме!

На следващата сутрин пътуването продължи. Минаха много часове, но Хайди седеше неподвижно с кошницата в скута и чакаше търпеливо. Днес не казваше нищо, защото напрежението й нарастваше с всяка изминала минута. И изведнъж, когато се беше замислила за нещо друго, прозвуча викът: „Майенфелд!“ и Хайди скочи от мястото си. Същото направи и Себастиян, който също остана изненадан. Все пак успяха да слязат навреме, да смъкнат и куфара, а влакът продължи пътя си към долината.

Себастиян погледна след него доста мрачно, защото много му се искаше пътят им да продължи все така удобно и сигурно, а сега се виждаше изправен пред дълъг преход пеша, който на всичкото отгоре щеше да завърши с изкачване в планината, трудно и навярно изпълнено с опасности в страна като тази, още полудива и нецивилизована. Поне това беше мнението на Себастиян.

Той се огледа предпазливо, обмисляйки кого би могъл да попита за пътя до Дьорфли. Недалеч от гарата стоеше каручка, запрегната с мършав кон, и някакъв едър мъжага товареше големи чували, пристигнали с влака. Себастиян отиде при него и учтиво попита кой е най-сигурният път до Дьорфли.

— Тук всички пътища са сигурни — гласеше категоричният отговор.

Тогава Себастиян попита кой е най-добрият път, по който може да се мине, без да се излагат на риска да пропаднат в някоя пропаст и как може да се откара един куфар до споменатото Дьорфли.

Мъжът изгледа куфара, измери го с очи и заяви, че ако не е много тежък, ще го вземе в каруцата си, защото той също отивал в Дьорфли. Така от дума на дума се стигна до споразумението мъжът да вземе в каруцата не само куфара, но и детето, и да го предаде на някого от селото, който да го отведе до пасището.

— Мога да си ида и сама, знам пътя от село до пасището — обади се Хайди, която следеше с внимание преговорите.

От сърцето на Себастиян падна тежък камък. Слава богу, беше се отървал от трудното изкачване в планината! Той кимна тайнствено на Хайди, повика я настрана и й предаде тежка кесия и писмо до дядо й и обясни, че кесията е подарък от господин Зеземан, но тя трябвало да я сложи най-отдолу в кошницата, под хлебчетата и много да внимава да не я изгуби, защото господин Зеземан щял ужасно да се разсърди и никога вече нямало да й проговори; нека малката мамзел да не забравя какво й е казал.

— Разбира се, че няма да я изгубя — отвърна уверено Хайди и пъхна кесията заедно с писмото най-отдолу в кошницата.

Натовариха куфара на каруцата, Себастиян вдигна Хайди заедно с кошницата й на високата седалка, подаде й ръка за сбогом и отново й обясни със знаци да внимава за съдържанието на кошницата, защото коларят стоеше наблизо, а Себастиян беше предпазлив. Измъчваха го угризения на съвестта, защото съзнаваше, че е длъжен сам да отведе детето поне до селото.

Коларят се настани на седалката до Хайди и каруцата бавно заскърца към високата планина, докато Себастиян, зарадван, че се е отървал от уморителното изкачване, приседна на една пейка и зачака обратния влак.