Йоханна Спири - Хайди

Човекът с каруцата беше пекарят на Дьорфли, който беше дошъл да вземе от влака чувалите с брашно. Никога не беше виждал Хайди, но като всеки в селото знаеше историята на детето, живяло известно време при Алпиеца Йохи. Освен това на времето познаваше родителите на Хайди и веднага се сети, че си има работа със същото това дете, за което се разказваха какви ли не неща. Много му беше чудно защо пак го връщаха при дядото и не се стърпя да не попита:

— Ти ли си детето, което живееше горе при Алпиеца Йохи?

— Да.

— Лошо ли ти беше в големия град, та се връщаш пак при дядо си?

— Не, не съм живяла лошо; никой не живее така добре като хората във Франкфурт.

— Е, защо тогава се връщаш?

— Само защото господин Зеземан ми позволи. Да не мислите, че съм избягала?

— Така ли? А защо не си остана във Франкфурт, след като са били толкова добри с теб?

— Защото хиляди пъти предпочитам да живея с дядо на пасището, отколкото където и да било другаде по света.

— Сигурно ще промениш мнението си, като стигнеш горе — изръмжа пекарят. — Няма да се учудя, ако се върне обратно — промърмори на себе си той. После започна да си подсвирква и не каза повече нито дума.

Хайди се оглеждаше на всички страни и трепереше от вълнение, защото дърветата край пътя й бяха познати, а в далечината се виждаха зъберите на върха Фалкнис, които сякаш я поздравяваха като добри стари приятели. Хайди им махна с ръка за поздрав и с всеки метър радостното треперене ставаше все по-неудържимо и ужасно й се искаше да скочи от седалката и да се затича с всички сили. Все пак тя остана мирно на мястото си.

Най-после влязоха в Дьорфли. Камбаната тъкмо удари пет часа. Около каруцата веднага се събра тълпа жени и деца, скоро се присъединиха и няколко мъже, защото куфарът и детето в каруцата на пекаря бяха привлекли вниманието на всички минувачи и всеки искаше да узнае откъде идват и къде отиват.

Пекарят свали Хайди на земята, малката му подаде ръка и рече:

— Много ви благодаря, дядо ще дойде да вземе куфара.

После хукна нагоре, само че насъбралите се хора й препречиха пътя и десетки възбудени гласове започнаха едновременно да задават въпроси, всеки за нещо различно. Хайди си проби път през тълпата и на лицето й се изписа такъв страх, че хората неволно се разстъпиха и й сториха място.

— Нали виждате, че малката се страхува — чу се от всички страни. — Горкото, има много сериозни основания да се бои…

И отново започнаха да си разказват как от една година насам Алпиецът Йохи е станал още по-лош отпреди, как не говори с никого, а на лицето му е изписано, че с удоволствие би убил всеки, който му се изпречи на пътя, и че не бивало да пускат детето при злия старец. Тук обаче се намеси пекарят и заяви, че той знае много повече от всички тях. После с тайнствена физиономия описа как някакъв много важен господин довел детето до Майенфелд и се сбогувал с него много сърдечно, как без възражения платил исканата цена за пътя и дал щедър бакшиш, и изобщо, той бил абсолютно сигурен, че детето е било на много добро място и че само е пожелало да се върне при дядо си.

Тази новина предизвика голямо учудване и веднага се разпространи из цялото село, така че до вечерта не остана нито една къща, в която да не се говореше, че Хайди е живяла богато при благодетелите си и все пак се е върнала по собствено желание при дядо си.

Хайди затича по пътеката към пасището с най-голямата възможна бързина; от време на време обаче спираше, за да си поеме дъх; кошницата в ръката й беше много тежка, а и пътят ставаше все по-стръмен. Една-единствена мисъл се въртеше в ума на детето: дали баба още седи на мястото си в ъгъла и преде, дали междувременно не е умряла?

Най-после Хайди видя пред себе си къщурката на козаря, скрита в една долчинка, и сърцето й заби лудо; тя се втурна нагоре с последни сили, макар да й се струваше, че сърцето й ей сега ще изскочи от гърдите. След минутка стигна до хижата и посегна с трепереща ръка към бравата. Все пак успя да се справи, прескочи ниския праг и застана насред стаичката, без да може да си поеме дъх.

— Мили боже! — чу се откъм ъгъла. — Така подскача само Хайди! Дали Бог се е смилил над мен и ми я е върнал? Кой влезе?

— Аз съм, бабо, аз съм! — извика Хайди, хвърли се към ъгъла и падна на колене пред старата жена. После улови ръцете й и ги сложи на раменете си и сякаш онемя от радост.

Отначало бабата беше толкова изненадана, че също изгуби дар слово, после обаче помилва къдравите коси на детето и думите рукнаха като поток от устата й: