Йоханна Спири - Хайди

Докато траеха тези обяснения, двамата господа бяха слезли по стълбата и се намираха в същата стая, в която бяха дежурили Йохан и Себастиян. На масата бяха поставени няколко бутилки от най-доброто вино, защото малко подкрепление, от време на време, нямаше да им навреди, след като бяха решили да прекарат нощта будни. До виното бяха двата револвера, а стаята се осветяваше от два свещника с по няколко запалени свещи, защото господин Зеземан не обичаше полумрака.

Освен това той притвори вратата, защото не искаше светлината да прониква в коридора и да прогони призрака. После покани приятеля си да седне и двамата се разположиха удобно в креслата. Скоро поведоха оживен разговор, отпивайки от време на време по глътка вино, и безкрайно се учудиха, когато удари дванайсет часа.

— Призракът ни е подушил и сигурно няма да се появи — отбеляза докторът.

— Имай търпение. Обикновено идва чак към един — успокои го приятелят му.

Двамата продължиха разговора си и замлъкнаха чак когато удари един часът. В къщата цареше пълна тишина, от улицата също не се чуваше никакъв шум. Изведнъж докторът вдигна ръка.

— Тихо! Зеземан, не чуваш ли нищо?

Двамата наостриха уши. Леко, но съвсем ясно доловиха как някой вдигна резето, превъртя два пъти ключа и отвори вратата.

Господин Зеземан посегна към револвера си.

— Нали не те е страх? — попита полугласно докторът и се изправи.

— Все пак е по-добре да бъдем предпазливи — пошепна господин Зеземан, грабна в лявата си ръка свещника, стисна в дясната револвера и последва доктора, който също се беше въоръжил.

Двамата излязоха в коридора и спряха като заковани.

През широко отворената врата надничаше бледата луна и огряваше тънка, бяла фигура, изправена неподвижно на прага.

— Кой е там? — изгърмя докторът и гласът му екна в коридора.

Въоръжени със свещници и револвери, господата излязоха на светло и пристъпиха към фигурата. Тя се обърна и нададе лек писък. С боси крачета, облечена само в дълга бяла нощница, Хайди се взираше с объркан поглед в ярките пламъчета на свещите. После погледна револверите и се разтрепери като листец на вятъра.

Господата се спогледаха смаяно.

— Доколкото виждам, това е момиченцето, което ти носи вода, Зеземан — промълви глухо докторът.

— Какво правиш тук, дете? — попита господарят на дома. — Къде отиваше? Защо излизаш навън нощем?

Бледа и трепереща, Хайди застана пред него и рече едва чуто:

— Не знам.

Докторът пристъпи напред.

— Зеземан, това е по моята специалност. Върви в стаята си и си почини в креслото си, докато аз отнеса детето, където му е мястото.

Той остави револвера си на пода, улови бащински за ръка треперещото дете и го поведе нагоре по стълбата.

— Не се бой, не се бой — повтаряше сърдечно той. — Успокой се, нищо лошо не се е случило.

Щом влязоха в стаята на Хайди, докторът остави свещника на масата, вдигна детето на ръце, сложи я в леглото и грижливо я зави. После седна в креслото под прозореца и почака, докато то се успокои и престана да трепери с цялото си тяло. След това улови ръката му и заговори меко:

— Така, ето че всичко е наред. Кажи ми сега — къде искаше да отидеш?

— Никъде — отговори без колебание Хайди. — Не съм искала дори да сляза долу. Просто изведнъж се озовах на вратата.

— Така, така, а какво сънуваше, помниш ли? Може би си видяла и чула нещо, което си спомняш ясно?

— Да. Всяка нощ сънувам едно и също. Струва ми се, че съм при дядо, чувам отвън шума на елите и си казвам: как ли блещукат сега звездите на небето, и тогава хуквам бързо, отварям вратата на хижата и ми става толкова хубаво! Ала като се събудя, съм си пак във Франкфурт. — И Хайди отново почна да преглъща, за да се пребори с тежестта, която притискаше сърцето й.

— Хм… А не те ли боли нещо? Например главата или гърба?

— О, не, само тук ме притиска, сякаш отгоре ми е паднал голям камък.

— А как се чувстваш? Гади ли ти се?

— Не, не. Но ми е много тежко и ми се иска да заплача.

— Така значи… а плачеш ли?

— О, не, не бива. Госпожица Ротенмайер ми забрани.

— Значи го преглъщаш и новата мъка се прибавя към старата, така ли? Ясно! Все пак ти харесваш Франкфурт, нали, Хайди?

— О, да — гласеше тихият отговор, но прозвуча по-скоро като отрицание.

— А къде си живяла с дядо си?

— Високо в планината, винаги.

— Но там не е много забавно, нали? Не ти ли беше малко скучно?

— О, не, там е толкова хубаво, толкова хубаво! — Хайди не можа да продължи; споменът, преживяното преди малко вълнение, дълго сдържаният плач надвиха крехките й сили; сълзите се изляха като поток от очите й, от гърлото й се изтръгна ридание и тя неудържимо захълца.