Йоханна Спири - Хайди

Така минаха есента и зимата. Един ден слънцето огря белите стени на къщата насреща и Хайди разбра, че е дошло времето Петер отново да изведе стадото си на планинското пасище, представи си разцъфналите диви рози и огнения залез над сивите зъбери. Детето се сви в един ъгъл на самотната си стая и здраво притисна с ръце очите си, за да не вижда слънчевата светлина по отсрещната стена; и така седя неподвижно, потискайки с мъка парещия копнеж в сърцето си, докато стана време Клара отново да го повика при себе си.

От няколко дни насам госпожица Ротенмайер ходеше из къщата мълчалива и умислена. А когато започнеше да се смрачава и трябваше да мине от една стая в друга или да излезе в дългия, сумрачен коридор, достолепната дама се оглеждаше плахо, взираше се във всички ъгли или бързо се обръщаше назад, сякаш някой се беше промъкнал тихо зад гърба й и ей сега щеше да я дръпне за полата. Тя влизаше сама единствено в обитаваните помещения. Ако имаше работа на горния етаж, където бяха разположени разкошно обзаведените стаи за гости, или се налагаше да слезе долу, където се намираше голямата, тайнствена зала, в която стъпките кънтяха оглушително и от портретите по стените гледаха сериозно старите господа съветници с бели яки, тя винаги викаше Тинете да я придружи, за да отнесе или да занесе нещо много необходимо.

Тинете правеше същото: ако трябваше да свърши нещо на горния етаж или долу в кухнята, викаше Себастиян и го молеше да отиде с нея, защото не можела да се справи сама с тежкия товар. Чудно, но и Себастиян правеше като нея: когато го изпращаха в някое по-отдалечено помещение, викаше слугата Йохан и му нареждаше да върви с него, за в случай, че не успее да се справи сам. И всички се подчиняваха с готовност, макар че не носеха в ръцете си почти нищо и спокойно можеха да свършат работата и сами; всеки си казваше, че скоро ще има нужда от помощта на другия и не отказваше на молбата му.

Докато ставаха тези неща, старата готвачка седеше дълбоко замислена над тенджерите си, клатеше глава и въздишаше:

— И това ли трябваше да доживея!

От известно време насам в дома Зеземан ставаше нещо много странно. Всяка сутрин, когато прислугата слизаше, заварваше входната врата широко отворена, обаче не можеха да разберат кой би могъл да постъпва така. Първите дни, след като това започна да се повтаря, ужасените прислужници претърсиха всяка стая и всяко ъгълче, за да проверят какво е било откраднато, защото бяха сигурни, че в къщата се е скрил крадец и всяка нощ отнася навън част от плячката. Само че от претърсването не излезе нищо: в цялата къща не липсваше дори една дреболия.

Започнаха да превъртат ключа по два пъти и да спускат дебелото дървено резе — нищо не помогна: на сутринта вратата отново зееше отворена. Започнаха да стават все по-рано и по-рано и да тичат един през друг към входа, но всеки път заварваха вратата широко отворена, макар че наоколо всичко спеше дълбок сън, а прозорците и вратите на съседните къщи бяха здраво залостени.

Най-после Йохан и Себастиян събраха кураж и отстъпиха на горещите молби на госпожица Ротенмайер да прекарат нощта в малката стая, която граничеше с тържествената зала, за да видят какво ще се случи.

Госпожица Ротенмайер извади всички оръжия на господин Зеземан и лично връчи на Себастиян голяма бутилка с ликьор, която да им вдъхне допълнителни сили и кураж да се отбраняват, ако се наложи.

Когато настъпи уговореният час, двамата мъже седнаха на масата и веднага напълниха чашите, за да си вдъхнат смелост. Отначало това ги направи разговорливи, но много скоро им се доспа, отпуснаха се назад в креслата си и се унесоха. Когато старият часовник на кулата отсреща удари дванадесет, Себастиян се стресна и повика другаря си, само че трябваше да мине доста време, докато го събуди. Колкото и да го викаше, Йохан само кимаше с глава и продължаваше да спи. Разбрал, че няма да може да го събуди, Себастиян, който беше вече съвсем буден, наостри уши. Цареше пълна тишина, дори от улицата не долиташе звук. Сега вече Себастиян се уплаши от тази мъртвешка тишина и от самотата си, и отново викна на Йохан да се събуди, макар и с приглушен глас, и здраво го разтърси. Най-после, когато часовникът удари един, Йохан отвори очи и се сети защо е в тази стая, а не в леглото си, както обикновено. Той скочи смело на крака и се провикна:

— Хайде, Себастиян, да излезем навън и да видим какво става. Сигурен съм, че ти не се боиш от нищо. Следвай ме, друже!