Йоханна Спири - Хайди

— Не бива да казвам.

— Как така? И на Клара ли не можеш да кажеш? — попита учудено бабата.

— О, да! Никому не бива да казвам — увери я Хайди и изражението й беше толкова тъжно, че старата жена едва не се разплака.

— Чуй ме, детето ми — заговори топло тя, — ще ти кажа нещо много важно: когато човек има някаква болка, най-добре е да я изплаче на добрия Бог и да го помоли за помощ. Само той може да излекува човешките неволи. Разбираш ме, нали? Сигурна съм, че всяка вечер се молиш на добрия небесен отец и му благодариш за доброто, което ти е сторил, и го молиш да те предпази от всичко лошо!

— О, не, никога не го правя — отговори честно детето.

— Никога ли не си се молила, Хайди, не знаеш ли какво е това?

— Молила съм се с първата си баба, но беше много отдавна и съм забравила.

— Ето виждаш ли, Хайди, затова си толкова тъжна. Нямаш си кой да ти помогне. Само си помисли колко добре ще се почувстваш, ако можеш да изповядаш мъката си на добрия Бог и да го помолиш за помощ! Бог помага на всички хора и ни дава онова, от което имаме нужда.

В очите на Хайди блесна плаха надежда.

— Наистина ли мога ли да му кажа всичко?

— Разбира се, Хайди. Всичко.

Детето издърпа ръката си и забързано попита:

— Мога ли да си вървя?

— Разбира се! Разбира се! — отговори весело бабата и Хайди хукна зарадвано към стаята си.

Настани се на едно ниско столче и изповяда на добрия Бог всичко, което й тежеше на сърцето и я караше да страда. А накрая го помоли от цялото си сърце и с голяма настойчивост да й помогне и още утре да я отнесе обратно у дома, при дядо.

Беше минала повече от седмица след този паметен ден, когато господин кандидатът изрази желание да поговори насаме с госпожа Зеземан, тъй като имал да обсъди с нея един извънредно важен въпрос. Тя го покани в стаята си и любезно му протегна ръка за поздрав.

— Бъдете добре дошъл, драги господин кандидат! Седнете при мен, ето тук! — Тя намести стола му и продължи: — Така, а сега ми кажете какво ви води при мен. Надявам се, че не е нещо лошо? Или имате оплаквания?

— Дори напротив, милостива госпожо — започна учителят. — Случи се нещо, което отдавна бях престанал да очаквам, а и никой, който би имал възможността да наблюдава събитията не би могъл да допусне, защото според всички предпоставки можеше да се приеме, че това е напълно невъзможно, ала все пак се случи, и то по най-странен начин, така да се каже в пълно противоречие с всички логични очаквания…

— Да не би Хайди да се е научила да чете, господин кандидат? — успя най-сетне да го прекъсне госпожа Зеземан.

Учителят можа само да изгледа изумено дамата.

— Това е цяло чудо — заговори най-после той. — Не само че след всички мои задълбочени обяснения и невероятни усилия детето не успя да овладее дори азбуката, ами сега, след като бях взел твърдото решение да изоставя непостижимото и да поднеса пред очите му така да се каже само голите букви, то се научи да чете буквално за един ден и вече произнася дори дългите думи съвършено правилно, нещо, което рядко ми се е случвало с начинаещи като него. Още по-странно ми се стори обаче, че милостивата госпожа веднага отгатна какво се е случило.

— В човешкия живот се случват много чудни неща — отговори с усмивка госпожа Зеземан. — Понякога стават щастливи съвпадения, като например внезапно усърдие от страна на ученика и нов метод, приложен от учителя. И от двете има полза, господин кандидат. Нека се радваме, че детето се е научило да чете, и да се надяваме, че ще продължи все така.

Тя изпрати учителя до вратата и бързо се отправи към кабинета, за да се убеди лично в току-що чутото. Хайди беше седнала до Клара и й четеше някакво разказче, прониквайки с най-голямо учудване и нарастващо усърдие в новия свят, който се разкриваше пред нея. Изведнъж черните буквички се бяха превърнали в хора и предмети, бяха станали живи и разкриваха пред очите й трогателни истории.

Още същата вечер, когато седнаха на масата, Хайди намери до чинията си голямата книга с красиви картинки и когато погледна учудено към бабата, тя кимна с глава и се усмихна сърдечно.

— Да, детето ми, книгата е твоя.

— Завинаги ли? Дори когато се върна у дома? — попита зачервената от радост Хайди.

— Разбира се, че завинаги! — потвърди тържествено госпожа Зеземан. — Още утре ще започнем да я четем.

— Но ти няма да си отидеш у дома, Хайди — намеси се Клара. — Ще останеш тук още поне няколко години. Само си помисли колко самотна ще се чувствам, когато баба си замине.