Йоханна Спири - Хайди

Хайди слушаше много внимателно. Всяка дума на старата жена се запечатваше в сърцето й, защото доверието й към нея беше безгранично.

— Веднага ще отида да помоля добрия дядо Боже за прошка и никога вече няма да го забравям — промълви разкаяно детето.

— Това е добре, Хайди, и той непременно ще ти помогне, когато му дойде времето, вярвай в това! — окуражи я госпожа Зеземан.

Хайди бързо се върна в стаята си и произнесе дълга, сериозна, изпълнена с разкаяние молитва към добрия Бог да не я забравя и отново да погледне към нея от небесния си престол.

Дойде и денят на заминаването и той беше тъжен ден за Клара и Хайди, но госпожа Зеземан успя да направи така, че двете деца да запомнят този ден като истински празник, а не като ден на тъга. Така беше, докато добрата стара жена се качи в колата и замина. Тогава в къщата се възцари тишина и празнота, сякаш светът се беше свършил, и през останалата част от деня Клара и Хайди седяха като изгубени и не знаеха какво да правят.

На следващия ден, когато уроците свършиха и настъпи времето, което двете деца винаги прекарваха заедно, Хайди влезе при Клара с книгата си под мишница и рече:

— Всеки ден ще ти чета, искаш ли, Клара?

Клара се зарадва на предложението и Хайди зачете с голямо въодушевление. Но доброто й настроение не трая дълго, защото едва зачела историята за една умираща старица, малката изплака отчаяно:

— О, сигурно баба е умряла! — И се разрида от жално по-жално, защото всичко, което четеше, беше за нея действително и сега повярва, че бабата на Петер е умряла и продължи да хълца и да ридае: — Баба е умряла и аз вече никога няма да ида при нея, и не можах да й дам нито едно хлебче!

Клара на няколко пъти се опита да й обясни, че в книгата се разказва не за бабата на Петер, а за съвсем друга старица, но дори когато успя да изясни появилото се недоразумение, Хайди не можа да се успокои и продължи да плаче неутешимо, защото мисълта, че бабата може да умре, се беше настанила трайно в сърцето й. Тя беше толкова далече, а какво ли щеше да стане, ако и дядото умреше и тя се върнеше вкъщи и завареше хижата празна и смълчана, и останеше съвсем сама на света, без да може да види още веднъж хората, които толкова обичаше?

През това време госпожица Ротенмайер бе влязла в стаята и беше чула как Клара полага отчаяни усилия да обясни на Хайди заблуждението й. Когато детето не престана да плаче, дамата отиде при него с видими признаци на нетърпение и заговори строго и хладно:

— Аделхайд, веднага престани да хленчиш! Нямаш никакви основания да проливаш сълзи. Ще ти кажа само едно: ако още един-единствен път те видя да избухнеш в плач, докато четеш книгата си, ще я взема от ръцете ти и никога повече няма да я видиш!

Това подейства. Хайди побледня от уплаха. Книгата беше най-голямото й богатство. Тя бързо изтри сълзите си и направи усилия да преглътне хълцанията си, така че от устата й не излезе повече нито звук. Госпожица Ротенмайер беше намерила правилното средство. Хайди не заплака нито веднъж, каквото и да четеше, макар че понякога едва успяваше да сдържи сълзите си. Тогава Клара я поглеждаше учудено и казваше:

— Хайди, защо правиш такива страшни гримаси? Никога не съм те виждала такава…

Ала гримасите не вдигаха шум и не правеха впечатление на госпожица Ротенмайер. Така Хайди успя да победи пристъпите на тъга и отчаяние и известно време животът протичаше спокойно и без шум. Само че детето изгуби почти напълно апетита си и стана толкова бледо и слабо, че сърцето на Себастиян се късаше от болка. Той не можеше вече да гледа мълчаливо как малката отказваше и най-вкусните ястия и не се докосваше дори до хляба си.

— Хапнете поне малко, мамзел — канеше я Себастиян, — толкова е вкусно. Не така! Пълна лъжица, и още една! — Но нищо не помагаше.

Хайди почти престана да се храни, а вечер, когато си легнеше, пред очите й веднага изникваха хижата на дядото и зелената планина и тя заравяше глава във възглавницата си и започваше тихичко да плаче.

Така мина доста време. Хайди изобщо не се интересуваше лято ли е или зима, защото каменните стени, които виждаше от прозорците на новия си дом, бяха все едни и същи, а на разходка излизаха само тогава, когато Клара се чувстваше достатъчно добре, за да й позволят пътуване с каретата. Но тези пътувания бяха винаги много кратки, защото Клара не понасяше дългото друсане. Така че никога не излизаха извън стените и павираните пътища, а се движеха все по широки, красиви улици, заобиколени от високи къщи и пълни с хора, но без нито една тревичка, да не говорим за ели. И копнежът на Хайди по красивите Алпи се засилваше с всеки изминал ден. Дори само споменаването на някое от местата, с които толкова беше свикнала, беше достатъчно да й причини режеща болка и тя трябваше да положи огромни усилия, за да не се издаде.