Йоханна Спири - Хайди

Госпожа Зеземан улови ръката на Хайди и заговори успокоително:

— Недей така, дете, не плачи, не плачи! Разбирам, че картинката ти напомня за дома, но я виж, тук има една хубава приказка и тази вечер ще ти я разкажа. В книгата има и други хубави приказки и всички могат да се прочетат и преразкажат. Слушай ме сега, трябва да поговоря сериозно с теб, затова изтрий сълзите си и застани пред мен, за да мога да те виждам. Ето, така е добре. Отново сме весели, нали?

Трябваше да мине още малко време, преди Хайди да се успокои напълно и да престане да хълца. Старата дама не бързаше. Остави на детето достатъчно време да се овладее и само понякога проговаряше:

— Така… така е добре. Ето че отново се развеселихме.

Когато малката най-после се успокои, госпожа Зеземан заговори:

— Сега трябва да ми кажеш нещо, мила! Как вървят уроците с господин кандидата? Учиш ли се добре? Какво знаеш вече?

— Нищо не съм научила — отговори с въздишка Хайди. — Но аз отдавна знаех, че е невъзможно.

— Какво говориш, Хайди? Кое е невъзможно?

— Не мога да се науча да чета, много е трудно.

— Това не е вярно! Откъде си почерпила тази мъдрост?

— Петер ми каза, а той знае, много пъти е опитвал, но никога няма да се научи да чете, много е трудно.

— Този Петер заслужава да му откъсна ушите! Виж какво, Хайди, не бива да приемаш на доверие всичко, което ти казва Петер, трябва да се опиташ сама. Сигурна съм, че просто не си слушала внимателно господин кандидата и дори не си погледнала буквите.

— Няма никаква полза — отвърна Хайди, която се беше примирила с неизбежното.

— Сега ще ти кажа нещо, дете — заговори строго бабата — и ти трябва да ме изслушаш внимателно! Ти не си се научила да четеш, защото си повярвала на твоя Петер; сега обаче ще повярваш на мен, а аз ти заявявам твърдо и уверено, че много бързо ще се научиш да четеш като повечето деца на твоята възраст. Ти си едно, Петер е друго. Трябва също така да знаеш какво ще стане, като се научиш да четеш. Нали видя козаря на красивата зелена поляна? Щом се научиш да четеш, аз ще ти дам тази книга и ще прочетеш всичко за живота му. Ще разбереш какво е станало с него и с козичките, ще узнаеш всички онези странни неща, с които се е срещнал по пътя си. Все едно, че някой ти го е разказал. Искаш да знаеш какво става с този козар, нали, Хайди?

Детето беше слушало с напрегнато внимание и сега си пое дълбоко дъх и отговори с пламнали очи:

— О, само да можех да се науча да чета!

— Сигурна съм, че ще се научиш и то бързо. Така, а сега трябва да видим какво прави Клара. Ела с мен, ще вземем и красивите книжки. — Бабата улови Хайди за ръка и я поведе към учебната стая.

От деня, когато Хайди бе решила да си отиде у дома и госпожа Ротенмайер й се беше накарала, че е лоша и неблагодарна и че господин Зеземан ще бъде много недоволен от този позорен опит за бягство, в детето бе настанала промяна. То бе проумяло, че не може да си отиде, когато поиска, както му беше казала леля Дете, и смяташе, че бабата и Клара споделят мнението на госпожицата. Затова не смееше да каже на никого, че иска да си отиде у дома, а и не искаше да гневи бабата, която се отнасяше толкова мило с него. Но в сърцето му се събираше тежка мъка; то престана да се храни и ставаше все по-бледо и по-бледо. Вечер дълго не можеше да заспи, защото щом оставаше само и всичко наоколо утихваше, започваше живо да си представя живота у дома, планинските поляни, огрени от слънцето и обсипани с цветя; а когато най-после заспиваше, виждаше в съня си червените скални зъбери и пламтящото снежно поле на Чезаплана. Събудеше ли се сутрин, Хайди скачаше зарадвано и хукваше към прага на хижата — и тогава осъзнаваше, че все още е в голямата каменна къща във Франкфурт, далеч, далеч от дома, и никога няма да се върне при дядо си. Тогава заравяше глава във възглавницата и дълго плачеше, съвсем тихо, за да не я чуе никой.

Безрадостното личице на детето не можеше да не направи впечатление на госпожа Зеземан. Тя изчака да минат няколко дни, за да види дали нещата няма да се променят и детето да възвърне предишната си веселост. Но когато то си остана все така бледо и все по-често започна да се появява на масата със зачервени от плач очи, тя разбра, че трябва да вземе нещата в свои ръце.

Един ден отведе Хайди в стаята си, сложи я да седне на едно столче и рече с най-сърдечния си глас:

— Искам да ми кажеш какво ти е, Хайди, за какво тъгуваш!

Хайди не можеше да се покаже неблагодарна към тази толкова мила баба, а и много се страхуваше, че ще изгуби благоразположението й, затова отговори тъжно: