Йоханна Спири - Хайди

— А, ето го и детето! Ела при мен да те видя.

Хайди влезе в стаята и поздрави с ясен гласец:

— Добър ден, госпожо Милостива.

— Какво беше това? — засмя се старата жена. — Така ли казват при вас, в Алпите?

— Не, при нас никой не казва така — отговори сериозно Хайди.

— Ами да, и при нас също — засмя се отново госпожа Зеземан и сърдечно потупа Хайди по бузата. — Няма нищо! За тебе съм госпожа Зеземан и винаги трябва да ме наричаш така. Нали ще запомниш?

— Да, разбира се — увери я все така сериозно Хайди.

Старата дама огледа Хайди от глава до пети, като непрекъснато кимаше с глава, а Хайди през цялото време я гледаше право в очите, защото от тях струеше такава сърдечност, че сърцето й се стопли като никога досега. И въобще, госпожа Зеземан толкова й хареса, че не можеше да откъсне поглед от нея. Тя имаше прекрасни бели коси, бонето й беше украсено с тънка дантела, а връзките му непрекъснато трепкаха, сякаш от лицето й подухваше лек ветрец, което се струваше на Хайди най-прекрасното нещо на света.

— Как ти е името, дете? — попита бабата.

— Казвам се само Хайди, но тук ми казват Аделхайд и трябва да внимавам… — Хайди млъкна уплашено, защото се почувства виновна.

Винаги, когато госпожица Ротенмайер се провикнеше: „Аделхайд!“, детето не реагираше, защото смяташе, че това не се отнася до него. Не можеше да свикне с новото си име и се почувства още по-виновно пред госпожица Ротенмайер, която току-що бе влязла в стаята.

— Госпожа Зеземан без съмнение ще одобри — заговори строго новодошлата, — че трябваше да избера име, което да може да се произнася без срам, най-малкото заради прислугата.

— Скъпа Ротенмайер — отговори госпожа Зеземан, — когато човек е свикнал с едно име, най-добре е да го наричаме с него, а не с някое друго.

Госпожица Ротенмайер се чувстваше много неудобно, когато старата дама се обръщаше към нея само по име, без да добави към него съответната титла, но не смееше да се възпротиви. Госпожа Зеземан вървеше по свой път и никой не беше в състояние да й влияе. Тя бе забелязала какво става в къщата още с влизането си.

Когато в деня на пристигането й Клара си полегна следобед, бабата приседна на един стол до леглото й и затвори очи за няколко минути; после обаче стана — защото бързо се отморяваше — и влезе в трапезарията. Там нямаше никой. Сигурно спи, каза си старата дама, отиде до стаята на госпожица Ротенмайер и силно почука на вратата. Възпитателката се появи едва след няколко минути и остана твърде изненадана от неочакваното посещение.

— Къде стои детето, докато Клара спи, и с какво се занимава? — попита строго госпожа Зеземан.

— В стаята си е и би могло да се занимава с полезни неща, ако имаше поне малко желание и сръчност — отговори мрачно госпожицата. — Ала госпожа Зеземан би трябвало да знае, че малката често си измисля и прави неща, които дори не бих се осмелила да спомена в образовано общество.

— Искам да ви кажа, че и аз бих правила като нея, ако ме затваряха по цели часове в стаята ми. Да видя тогава какво ще разказвате за мен в образованото общество! Веднага идете да извикате детето и го отведете в моята стая. Ще му дам някои хубави книжки, които донесох от Холщайн.

— Точно там е нещастието, най-голямото нещастие! — провикна се разчувствано госпожица Ротенмайер и плесна с ръце. — Какво ще прави детето с хубавите книги? През цялото това време не успя да овладее дори азбуката. Невъзможно е да го научим на най-простите правила на приличието, попитайте господин кандидата! Ако този толкова благовъзпитан човек нямаше търпението на небесен ангел, сигурно отдавна щеше да се откаже от уроците си!

— Странно, детето не ми прилича на невежо — проговори като на себе си госпожа Зеземан. — Все пак го доведете при мен, а аз ще му дам да разгледа картинките.

Госпожица Ротенмайер искаше да каже още много неща, но госпожа Зеземан се обърна и с бързи стъпки се отправи към стаята си. Тя беше много учудена от новината за невежеството на Хайди и смяташе да се заеме сериозно с тази работа, и то без помощта на господин кандидата, когото иначе ценеше заради добрия му характер. Винаги, когато се срещаха, старата дама го поздравяваше с искрена любезност, но бързо излизаше от стаята, за да не бъде въвлечена в разговор. Така и не бе успяла да свикне с начина му на изразяване.

Хайди скоро се яви в стаята на госпожа Зеземан и смаяно ококори очи, когато видя великолепните пъстри картини в книгите, донесени от нея. Когато старата дама обърна поредния лист, от гърдите на момиченцето се изтръгна вик; то се вгледа с грейнали очи в картинката, после скри лице в ръцете си и захълца неудържимо. Бабата погледна изненадано страницата и видя, че картината изобразява красива зелена поляна, по която се разхождат бели и шарени козички и късат листенцата на зелените храстчета. В средата стоеше овчарят, опрян на дългата си гега, и наблюдаваше внимателно стадото си. Всичко беше потопено в златна светлина, защото слънцето тъкмо залязваше на хоризонта.