Радка Александрова: При чудаците на Атеналп

Ученият наблюдаваше спътницата си. Искаше да разбере: ще се изплаши ли тя, като види отблизо чудаците? Ще забрави ли какво се наговориха, ще забрави ли фокусите?

Докато слизаха по стълбичката, лицето на маймунката беше спокойно, но когато се приближиха до редиците, тя се вкопча в рамото му.

— Усмихни се! — прошепна й командирът.

— Колко е неподвижен господин Тигър! Кажи, чичо Хорс, наистина ли е жив?

— Не се тревожи за него. И нека това му бъде за урок!

— А защо тия тук са толкова смешни? Погледни им тумбаците, главите, пръстите…

— Смешни, а като че ли се изплашихме?

— Не съм се изплашила — засегна се Зорничка. — Само ми дожаля за господин Тигър. Никога не съм го виждала такъв.

Посрещачите не бяха се помръднали от местата си. Стърчаха като посадени в сребристия пясък. Командирът скришом даде знак на Зорничка и двамата се отправиха към странните същества. Тя им се поклони, усмихна се. Онези незабавно й отвърнаха със същото. После седна на земята седнаха и те. Пое въздух и запя песен за Земята. Запяха и те.

Звуците на отдавна неслушаната скъпа мелодия напълниха чуждия простор. Капитан Хорс усети, че очите му парят. Изпита гордост каквато никога не бе чувствал досега — та и чудаците пееха за Земята! Погледът му се рейна към розовите планини в далечината. Прозрачните разноцветни шалове сякаш танцуваха. Заприличаха му на празнични знамена.

Когато Зорничка престана да пее, престанаха да пеят и чудаците. Командирът даде знак за тръгване — неочаквано бе станал нетърпелив. Нещо властно го примамваше към розовите планини и техните приказно чудни шалове. Командата му бе изпълнена на часа. Той се зарадва безмерно; рече си: ако всичко върви, както трябва, планът им ще бъде изпълнен. Разбира се, това не изключваше нови изненади и трудности. Та те още не са обиколили тайнствената Атеналп!… Но каквото и да им се случеше, щяха да го понесат мъжествено, както подобава на истински пионери — изследователи.

— Напред! — извика той бодро.

— Напред! — повториха бързо чудаците.

Скоро на сребристата поляна остана да лежи само господин Тигър, ако не се сметне, разбира се, белият космически кораб, кацнал встрани като чужда птица на чуждо място. Капитан Хорс не се тревожеше за животните в кораба — бронята беше непробиваема, вратите херметически затворени. Никаква опасност не ги застрашаваше.

Ето и розовите планини. В подножието им се открояваха три свода. От тях излитаха различни светлини — извиваха се нагоре и прегръщаха върховете. Командирът едва сега разбра какви бяха тия шалове. Без да се двоуми, той се запъти към свода със зелената светлина. Маймунката го настигна и заситни мълчаливо до него. Зад двамата, както се полага, задрънчаха стъпките на тукашните жители. Като минаха през свода, пред очите им се ширна светлозелена поляна. Само че тревите й не бяха като тия на Земята — изглеждаха стъклени, чупливи. „Интересно, дали пожълтяват!“ — помисли си ученият. Повъртяха се насам–натам, но не посмяха да навлязат в поляната. И понеже не откриха нищо друго интересно, върнаха се обратно и поеха към свода със синята светлина…

Пред тях заблестя синьо езеро; полъхът донасяше необичайни аромати. Водите на езерото бяха толкова прозрачни, че се виждаше дъното, покрито с разноцветни плочки. Ученият тутакси забеляза, че облеклото на някои от чудаците е направено именно от такива плочки. Прошепна на Зорничка за откритието си. Тя се наведе над езерото, сетне погледна към третата редица й подсвирна учудено. Подсвирнаха и чудаците. „Те пък за какво има да се чудят!“ — развесели се командирът.

Оставаше им последният свод — с червената светлина. Кой знае защо, капитан Хорс изведнъж стана неспокоен. Може би предчувствие за нещо лошо?… Погледна към Зорничка. Тя се усмихваше безгрижно, не се взираше вече в чудаците. Изглеждаше съвсем дребничка до тях.

„Няма какво, трябва да вървим“ рече си Хорс и се насочи към червения свод.

Видяха огромен дворец от червен, кристал. Островърхите му кули сякаш бяха изплетени от копринени върви. Прозорци й врати не се виждаха.

Като приближиха, забелязаха върху предната стена редица копчета, които ту светваха, ту угасваха.

Чий ли е този замък? Живее ли някой в него?

Командирът посочи чудаците и прошепна на Зорничка:

— Защо не ги попиташ?

Зорничка оголи зъбки, но се спря. Предварително знаеше какво ще последва. Обитателите на Атеналп щяха само да повторят въпроса, и толкова. За първи път я хвана яд на тях. Кой сега ще им каже как се влиза в замъка? Как ще научат какво има вътре? Тези копчета служат ли за нещо?…