Радка Александрова: При чудаците на Атеналп

— Ако си жаден, защо не пиеш? Ако си уморен, защо не легнеш?

Гласът сякаш идваше от всички страни.

— Кой си ти? Откъде се обаждаш? — помъчи се да запази спокойствие командирът.

— Не се плаши. Скоро няма да ме видиш. Дори може би никога!

— Да не би да си владетелят на Атеналп?

— Скоро и това няма да научиш. Дори може би никога! — още по-тайнствено отвърна гласът.

— Но аз искам да знам: в плен ли съм? Поне това ми кажи!

— Не, ти не си в плен, но засега не можеш да излезеш.

— Който и да си ти, господар или не, чуй ме! — развика се командирът. — Мен ме чакат пътниците от Земята. Те сами не могат да се справят. Те имат нужда от помощ.

Обаче тайнственият глас повече не се обади. Капитан Хорс остана неподвижен, като внезапно събудил се човек, чийто сън е прекъснат на най-интересното място. И какъв сън… Изведнъж той се почувствува безкрайно уморен. Седна върху мекия облак на леглото и почна да разтрива с пръсти челото си: „Не съм в плен, а трябва да стоя тук! Водя разговор, а не знам с кого! Искам да се обадя на животните — не мога!“ А тревогата по тях не му даваше мира. Вече са се събудили и сега навярно се чудят какво да правят. Ами Зорничка? Дали се е върнала на кораба? Дали им е разказала за плана?… Кой ще обуздае господин Тигър, ако налети отново да се бие с чудаците? Капитан Хорс протегна машинално ръка към първата паничка й изпи на един дъх червената течност. Това сякаш го поободри. И точно тогава, някъде иззад мраморните стени, тайнственият глас отново прогърмя:

— Ти пи от еликсира. По нашите закони това значи, че си приятел!

— Да, разбира се! — отвърна бързо командирът.

— В такъв случай приготви се за среща с мене!

— С тебе? Но аз не знам къде да те намеря?

— Седни в креслото, то ще те доведе.

— Готово, сядам.

И креслото понесе капитан Хорс по гладкия мрамор.

Не след дълго спряха пред една врата, обсипана с копчета–бутони. До нея стърчеше на пост един от онези чудаци с триъгълните глави. Той мълчаливо отвори вратата, капитанът му кимна и влезе в зала, която по нищо не се различаваше от предишната. В десния й ъгъл стърчеше много висок и много тънък железен човек. По оранжевата му ризница от горе до долу се редяха копчета — също като ония по вратата. Главата му не се виждаше, а може би изобщо нямаше глава, но затова пък от отвора на ризницата блестяха навити като стружки метални коси. Командирът веднага съобрази, че всички тези копчета имат някаква връзка, помежду си. Приближи се до железния човек и склони глава за поздрав.

— И таз добра! Защо ми се кланяш?! — изсмя се учудено Оранжевия.

— Та малка ли е честта да се срещна и запозная с владетеля на Атеналп?

Смехът на железния човек отново прокънтя из празната зала. Но и този път той остана неподвижен в ъгъла — като прикачен за стената.

— Ние сме стари приятели и няма защо да се кланяш.

— Приятели?! — смая се капитанът.

— Много добри при това!

Капитан Хорс набързо прекара през мисълта си всички странности, с които се бе сблъсквал през живота си, но нищо такова не можа да си спомни.

— Да си призная, позабравил съм някои неща — рече той уклончиво. — Всъщност, уморен съм и не мога да мисля. Откъде се познаваме?

— Щом си уморен, трябва веднага да си легнеш! — каза Оранжевият и едно синьо копче замига върху ризницата му; миг по-късно леглото от бели облаци долетя отнякъде и спря пред госта с отметнати завивки.

— Благодаря, но аз нямам време за сън — подмина леглото командирът. — Искам да ми помогнеш. Искам да узная час по-скоро какво става с моите животни! Навярно те ме търсят мога да си представя как са се объркали.

— Добре, ще ги видиш! — отсече високият. — На нашият приятел нищо не се отказва.

Приятели?! Командирът беше повече от сигурен, че за първи път вижда тоя чудак. Можеше да се каже, че са станали или ще станат приятели, но че са били, и при това стари — в никакъв случай. Той остави разрешението на новата загадка за по-късно, сега трябваше да се възползува от доброто настроение на Оранжевия, за да излезе на свобода. И подхвана уж безгрижно:

— Трогнат съм от добрия прием, но аз трябва да вървя!

— Защо бързаш? — попита малко сухо Оранжевият.

— Не ме ли разбра? Трябва да узная какво става с моите животни.

— Не ти ли е интересно тука?

— Всичко е безкрайно интересно. Но мога ли да ги оставя сами? Не, не мога, нямам това право…

Най-после железният човек се раздвижи и тръгна, обаче без да се отделя от стената. Всички копчета по ризницата му святкаха с различни светлини. Обиколи стената и спря близо до вратата. С отсечено движение повдигна едната си ръка и натисна първото бутонче. Тозчас на стената просветля квадрат на нещо като прозорец. Нахлу ярка светлина.