Радка Александрова - При чудаците на Атеналп

Капитан Хорс се взираше в слепите стени и също мислеше за копчетата, които не преставаха да светват и гаснат. Нима са поставени само за украса?… Не му се вярваше. И макар че лошото му предчувствие растеше със секунди, реши да опита. Приближи стената — приближиха я и чудаците. После протегна ръка към най-долното копче…

Стената се отвори безшумно. Откри просторна пуста зала. Ученият пристъпи навътре… Изведнъж чу ясно някакво съскане зад себе си. Обърна се рязко и видя, че стената се е затворила. Беше сам — пленник на тайнствения замък. Маймунката и чудаците бяха останали от другата страна.

В първия момент Зорничка не се изплаши, но след като почака малко, обхвана я силна тревога и започна да натиска копчетата подред — от най-долното до последното. Защо? Мраморната стена не мръдваше. А като си представи, че командирът може изобщо да не се върне, чудаците, които до тоя момент само я забавляваха с вида си, изведнъж й се сториха опасни. Стъклените очи, пружинените вратове, триъгълните глави, плочките по гърбовете им — сякаш люспи на змейове — просто я ужасиха. Поиска да избяга, но краката не я слушаха. Тогава заплака тихо.

Заплакаха и чудаците.

Това малко я поуспокои — та нали знаеше, че нищо лошо няма да й сторят, щом самата тя е добра. И отново почна да разглежда странния замък…

Наистина нямаше врати и прозорци! Да изтича ли до кораба и да се опита да събуди пътниците? Проклети хапчета! Реши да чака тук, пред червения замък, докато животните сами се пробудят от тежкия сън. Ако през тия пет денонощия командирът не се появи, ще се прибере в кораба и ще вдигне тревога. Всички трябва да участвуват в търсенето. Нощта дойде без предупреждение. Големи звезди, изрязани като от станиол, се спуснаха ниско над замъка. Толкова беше тихо, че Зорничка чуваше ускореното си дишане. Пак я хвана страх. За да го прогони, запя. Естествено, запяха и жителите на Атеналп. Тя се ободри — сега командирът, ако е някъде наблизо, няма как да не чуе… песента за Земята, носеща се тъй волно над чуждата планета, ще му каже, че не е забравен, ще го мобилизира на борба срещу тайнствените сили, които от свободен човек го превърнаха в затворник, ще му вдъхне вяра в щастливия изход.

В утрото на шестия ден Зорничка се прибра в кораба. Пътниците още не бяха се събудили. Тя седна в креслото да си почине и тъй като беше много уморена, веднага се унесе.

По едно време я стреснаха виковете на господин Тигър:

— Ще им дам да разберат! Ще ме запомнят!

— Отново сред нас! Жив и здрав! — наскачаха пътниците.

— Никой досега не се е осмелявал да ме удари — не спираше да крещи господин Тигър. — Никой. Отмъщението ми ще бъде страшно!

Леля Котана започна да му се кара:

— Не можеш ли малко да млъкнеш? Само ти ли ще биеш? Ние, да си признаем, бяхме те вече отписали. Въпреки думите на капитан Хорс, че си само приспан от тежките удари на чудаците. — Тя се озърна: — Той пък къде ли се е запилял? Ти обади ли му се? Я виж да не е в кабината си!

Като продължаваше да размахва юмруци, отмъстителят бутна с рамо вратичката на кабината и влезе вътре. Но само след минута се върна и взе да наднича под леглата, да размества багажа. Ежка попита с очи мъжа си какво му е, да не се е умопобъркал след дългия сън.

— Нищо ми няма, не бой се — улови погледа й господин Тигър. — Работата е там, че нашият командир липсва!

Животните го наобиколиха.

— Как така липсва?!

— Ей така, на…

— Майчице–е! Какво ще правим без него? — писна госпожица Белка.

Всички се разтичаха из кораба… Къде ли не погледнаха, но от командира им ни следа.

— Той ни е изоставил… избягал е, докато сме спали! — продължаваше да нарежда Белка. — Доведе ни тук само за мъки.

— Запазете спокойствие! — пресече я строго чичо Кенгур. — Ние всички добре знаем капитан Хорс. Той не е способен на такава постъпка. Навярно му се е случило нещо изключително, нещо непредвидено, нещо… но какво?

Настъпи мълчание.

И тогава се чу тих плач. Всички извърнаха глава към маймунката. По лицето й се стичаха едри сълзи. Леля Котана отиде при нея и я прегърна.

— Ти май се изплаши, а? И таз добра! Че засрами се от Врабчетата! Чичо ти Хорс си знае работата — той няма да ни изостави — погледна тя към госпожица Белка.

— Не съм се изплашила — рече Зорничка, — но вие нищо не знаете. Вие не знаете, че отвлякоха капитан Хорс!

— Отвлякоха ли?! Който е отвлякъл? — скочи господин; Тигър.

Маймунката сви рамене.