Радка Александрова: При чудаците на Атеналп

— Приближи се, стари приятелю. Нали искаше да видиш твоите животни? Аз държа на обещанието си.

Командирът се изправи пред малкия екран, откъдето се виждаше цялата Атеналп. Цялата, защото се въртеше в кръг; всъщност той никак не можеше да разбере замъкът ли се върти, или самата планета. Гледаше и не вярваше на очите си. Тъкмо в тоя момент по малката стълбичка на кораба слизаха пътниците — най-напред Зорничка, скрила главата си между цветовете на огромния букет. Подир нея ситнеха малките Врабчета, следваха ги: Белка, пременена с разкошна рокля, леля Котана, понесла пълна кошница с плодове, Ежка и най на края мъжете, предвождани от Ежко.

Капитан Хорс усети, че се просълзява. Значи, все пак маймунката е успяла да се върне жива и здрава! Нещо повече: опитва се да го замести! Но за къде ли са се запътили? Нали вече знаят какво ги очаква при чудаците… Разбира се, те нищо лошо няма да им сторят, само ще повтарят. Изведнъж съвсем ясно чу гласовете им. Огледа стените на залата, но никъде не видя високоговорител.

— Хайде, не се плашете! — говореше им маймунката, сочейки подредените чудаци. — Те не са опасни.

— Какичко, и страшните ли могат да бъдат добри? — попитаха Врабчетата, като за всеки случай се криеха зад гърба на чичо Кенгур.

Страх се четеше по лицата на останалите. Скупчени, нашите земни пътници стояха на прилично разстояние от чудаците — никой не се решаваше да ги приближи. Леля Котана остави кошницата с плодовете върху сребристия пясък и сви опашка.

— С тия няма да се разберем!

— Права си — каза Ежко. — Остави другото, но и за описване са страшни. Плочки, квадрати, лъчи… да полудееш!

— Опиши тогава планините — намеси се Ежка. — Хем са розови, хем високи, небето опират…

Госпожица Белка се завъртя край господин Тигър.

— С тези ли се би?… Ти не си с всичкия си!

Героят се обиди. Какво излиза? Вместо да го поздравят за силата и смелостта, изкарват го малоумен.

— Искам да кажа, че се боя от друго — додаде госпожица Белка. — Я си представи, че наистина някое от тези страшилища; се влюби в мене?! Мамичко, цяла нощ ще го сънувам…

Маймунката подаде букета на Ежка и ги изгледа строго:

— Ще престанете ли най-после? Нали обещахте да ме слушате? На когото не му харесва, по-добре да се върне на кораба. Още сега!

Ученият, който за миг не изпущаше из очи какво става извън замъка, не можа да потисне усмивката си: „Това се казва заместник! Щом и господин Тигър й се подчинява…“

— Стари приятелю — чу се гласът на Оранжевия, — чувствам, че си доволен. Както сам разбираш, прозорецът се върти и обхваща всичко наоколо. Така че ти, докато пътниците са наши гости, ще ги виждаш и чуваш. По всяко време.

Силна светлина заслепи очите на капитана. Тя извираше от ризницата на Оранжевия, по-точно — от безбройните копчета по нея; сякаш сто слънца грееха. Командирът си рече, че тоя чудак умее много неща, бива го и мисли да чете. Той затули очите си и тръгна към ъгъла, където стърчеше бляскавото чудовище.

— Владетелю на Атеналп, вече разбрах, че съм ваш пленник. Разбрах, но не съжалявам. Има нещо славно в тези часове, дори да са последните ми. Аз ти повярвах, че сме стари приятели! Не знам защо, но повярвах! Сега имам само една молба: да помогнеш на животните да се върнат на Земята. Те заслужават свободата си: маймунката — заради доброто си сърце; Врабчетата — заради детската си вяра в нас, големите: работливата Котана, моят верен чичо Кенгур, милото семейство Ежови и всички останали… С тях съм работил и експериментирал дълги години.

Този път Оранжевия дълго мълча. После пак тръгна покрай стената, като че бе зашит о нея. Обиколи залата няколко пъти и спря до квадратния прозорец. Гласът му себе променил:

— Още щом се видяхме, аз ти казах, че не си наш пленник. Сега отново ти повтарям същото. Предлагам да погледаме какво става на Атеналп! Ние всички ще виждаме и ще чуваме, а нас никой няма да ни вижда и чува. След това ще ти разкрия моята тайна… Избързах. Или ще я разкрия, или ще замълча и ти никога няма да научиш повече от това, което знаеш до този момент.

Скупчени близо до кораба, пътниците все още не смееха да приближат чудаците.

Белка и леля Котана почнаха да се сговарят за връщане — не искали да имат никаква работа с тях. Малките Врабчета продължиха да се крият зад гърба на чичо Кенгур…

Ежко и господин Тигър не одобряваха плана на маймунката: по-важно било да открият изчезналия командир, а не да си губят времето в празни разходки. Всъщност всички се надпреварваха да дават съвети. А Ежка само току повтаряше никой да не се отдалечава от кораба.