Радка Александрова - При чудаците на Атеналп

— Не знам.

— Като не знаеш, какво приказваш?

— Тя е сънувала. Признай, че си сънувала!

— Тигре, остави Зорничка — намеси се авторитетно чичо Кенгур. — Нека първо се успокои. После ще ни разкаже какво знае, какво е видяла. Щом командира го няма тук при нас, значи, не измисля. Кажи, Зорничке — обърна се той към маймунката, — от кораба ли го отмъкнаха? Ти защо не ни събуди веднага? Защо не вдигна тревога?

Маймунката престана да плаче, разказа им всичко от край докрай: как двамата с учения слезли при чудаците, как пели заедно с тях, как всички отишли до розовата планина с трите свода и как стената на червения замък се отворила и затворила пред очите й.

— Че от това по-лесно няма! — светнаха очите на господин Тигър. — Чисто и просто ще разбием стената. Като се развъртя, на пух и прах ще я направя!

— Точно така! — съгласи се Ежко. — На пух и прах! Щото без командир ние сме за никъде. Искам да кажа, сто години да обикаляме, пак няма да се върнем на Земята.

— Какво ти сто — хиляда! — извика Ежка.

Чичо Кенгур започна да клати глава усмихнат тъжно.

— Мислите само за себе си! Да, така излиза. Търсим го, защото не можем без него. Бъдете спокойни. Той сам ще намери начин да се справи. Той носи глава на раменете си! Да, сигурен съм, още утре ще се обади. Но това не означава, че трябва да стоим със скръстени ръце!

— Ще се обади, ако е жив — въздъхна Котана.

— Жив е! — Маймунката ги помоли за тишина и продължи: — Тукашните жители не са лоши. И ние с чичо Хорс начертахме цял план, но тая проклета стена обърка всичко. Искахме, като се събудите, да ви изненадаме…

— Тайнствена история! — отбеляза замислено чичо Кенгур.

— Независимо от всичко ние сме длъжни да намерим и да освободим нашия командир! — обади се гузно Ежко.

Леля Котана го изгледа и каза:

— Думи, думи и пак думи! Откакто сме пристигнали, само това правим — говорим. И все доникъде не я докарваме. Няма какво — слизаме долу всички! Още сега!

— Ами ония чудовища? Ако отново ни започнат? — настръхнаха бодлите на Ежка.

— С мен ще се разправят! — потупа се по гърдите господин Тигър.

Всички се изсмяха.

— Малко му е, иска да го приспят завинаги…

— Аз нали вече предупредих, чудаците на никого нищо лошо няма да сторят — сякаш се засегна маймунката. — Мисля, че добре ги опознах. Нещо повече — станахме приятели.

— Приятели — неприятели, оттука не мърдам! — заяви госпожица Белка, ала никой не й обърна внимание.

Зорничка повторно изложи плана на командира и последните нареждания. После ги помоли да се приготвят за слизане на Атеналп. Като разбра, че ще остане сам–сама на кораба, госпожица Белка, все едно че нищо не бе казала, светкавично облече дълга рокля и извади огледалцето си…

След като стената на червения замък се затвори, командирът се огледа безпомощно. Разбра, че няма как да излезе — от вътрешната страна не се виждаха нито копчета, нито врати и прозорци.

Изплаши се — не за себе си, а за маймунката, която бе останала отвън заедно с чудаците.

И макар да знаеше, че тя едва ли ще го чуе, развика се: „Зорничке, върни се на кораба! Върни се при останалите!“ Почака малко, дано отнякъде долети гласът й, но напразно. Надвисналата тишина съвсем го обърка и отчая. Тръгна из пустия замък без никаква надежда да намери изход. Никаква — защото нямаше никакъв признак на живот.

Изведнъж по мраморния под се зададе едно кресло, също от червен мрамор. То спря зад гърба му и сякаш невидими ръце го придърпаха да седне. А щом седна, креслото се понесе със страшна бързина… профуча край гладките стени и се мушна в дълъг тъмен тунел. После, още по-светкавично, премина няколко празни зали и се спря в една, досущ като първата, само че с желязна врата. Капитан Хорс скочи от креслото и хукна нататък. Рече си, че тая врата непременно ще го изведе навън. Само дано не е заключена! Натисна дръжката и вратата се отвори. Пред очите му се разкри просторен салон, по тавана му трептяха хиляди разноцветни лампички. Загледан нагоре, ученият не видя масичката с две панички, която внезапно изникна пред него. В първата паничка червенееше някаква течност, а във втората имаше бистра вода. Усети жажда, но не посмя да пие; стана му смешно — с такива ли панички си служат гигантите? Все едно човек да пие вода от напръстник…

Изведнъж съзвездието на тавана угасна. Непрогледен мрак. Но това не трая дълго — светлината се върна още по-ослепителна и капитанът видя до себе си легло, покрито със завивки от бели облаци. Не, вече нищо не можеше да го изненада… И все пак се стресна, когато отнякъде прогърмя глас: