Радка Александрова - При чудаците на Атеналп

— Каква ли ще да е тая почва?! Още не си боцнал пръчката, и яж до насита…

По едно време маймунката забеляза, че Врабчетата все по-често се застояват на отрупаните с плодове клони. След известно колебание тя им разреши да опитат вкуса им. Малчуганите не чакаха нова покана и скоро сладък сок потече от човчиците им.

Новият командир не забрави да покани и възрастните да си хапнат плодове. Естествено, нахвърлиха се и чудаците: тракаха със зъби, като че ли мелят камъни, и лакомо преглъщаха.

Веднага след тази вкусна закуска Зорничка събра двете групи, раздаде на всички по едно цвете от още свежия букет и каза:

— Хайде да посадим цветята! Защо да няма и цветя на Атеналп?

— Защо да няма и цветя на Атеналп? — веднага се съгласиха чудаците.

И израсна прелестна градина. Розите, божурите, лалетата, теменугите, разтвориха цветовете си и изпълниха въздуха с нежен аромат.

Лицата на пътниците засияха. Сякаш бяха пренесли най-хубавия кът от Земята! Да, времето им не беше отишло напразно…

Внезапно Ежка се спусна към мъжа си:

— Къде ти е ряпата? Давай бързо да я посадим!

Отново смях огласи простора. Но този път Ежко не се разсърди на жена си. Сви бодлите си уж виновно и каза:

— Да бях знаял, никога нямаше да я стържа по време на пътя! В замяна на това ви предлагам нещо много по-интересно — да построим къща! На няколко етажа и с широки прозорци — да блести отдалече. Не ме гледайте така! Ще я построим от плочките на синия свод. Ръководството на строежа ще поеме чичо Кенгур. Е, нещо да кажете? По-специално ти, маймунке?

Новият командир се извърна към чичо Кенгур с въпрос в очите. Разбира се, той се съгласи, но помоли да му дадат малко време — лесно ли се прави план за нова къща?

Изобщо пътниците приеха с радост предложението на Ежко. Всъщност не се наложи дълго да чакат. След като няколко пъти чичо Кенгур черта и разчертава пясъка с пръчка, планът беше готов. После той нареди господин Тигър да изкопае основите, Ежка да пресее пясък, Ежко да обработи дървения материал, леля Котана да пренесе вода, а останалите, наредени един до друг, да си подават плочки. За чудаците нищо не спомена. Беше ясно, че и те ще помагат.

— Да почваме ли? — запита чичо Кенгур.

— Да почваме ли? — както винаги, повториха чудаците.

— Тогава — на добър час!

— … на добър час?

И всички здравата се захванаха за работа.

Как се построи къщата — не е толкова важно. По-важно е, че я издигнаха невероятно бързо и че тя стана наистина много хубава. Ежко само току повтаряше, че такава къща никой досега не е виждал. Като в приказките! Първият етаж от сини плочки, вторият от жълти, третият от червени, четвъртият, петият… погледната от разстояние, къщата сияеше като пролетна дъга.

И всичко щеше да бъде наред, ако Белка и Ежка отново не бяха се скарали.

— Аз първа си избрах червения етаж! — викаше Белка. — О, да направя прием в червени салони! Това винаги е било най-голямата ми мечта! Каня всички ви на танц!

— Не, аз и моят мъж ще живеем там! Червеният цвят винаги е бил любимият ми цвят.

— Извинявай, вие с Ежко ще се настаните на последния, да гледате отвисоко.

Господин Тигър побесня.

— Като се развъртя, само на етажи ще ми станете!

А в същото време Зорничка мислеше за командира: „Как ли ще се зарадва, като види какво сме свършили! Колко горд ще бъде с нас…“

Щом пътниците и чудаците се прибраха в разноцветната къща, Оранжевия тръгна по своя стар път — все покрай стената. Той спря някъде по средата на голямата зала и угаси копчетата на ризницата си.

Капитан Хорс зачака притаено: дали това не означаваше, че най-после ще се разкрие голямата тайна?

Домакинът сякаш и този път прочете мислите му.

— Стари приятелю — подзе той, — време е вече да се разделим завинаги.

— Завинаги?! Защо? — изненада се командирът. — Възможно е и втори път да ви дойдем на гости. Нали сам казваше, че сме приятели?!

Оранжевия забави отговора си:

— Да, всичко е възможно… Сега аз искам да ти призная защо през цялото време те наричах мой стар приятел. Защото — продължи той с равния си металически глас — така наричам онези, които носят красота в сърцето си. Ти и твоите другари вече доказахте това. Можете да се върнете спокойно на Земята. Стените на червения замък са отворени.

В същия миг нещо силно изпука и отвън нахлу ослепителна светлина. Капитан Хорс стисна клепачи и когато отвори очи, видя, че Оранжевия беше изчезнал. Нима никога повече няма да се появи? Капитанът знаеше, че е свободен и може да напусне замъка, когато поиска, но не бързаше. Огледа залата до най-малкото кътче, надзърна и през вратата, но никъде не откри и следа от железния човек. Тогава се изправи пред стената, където преди малко стоеше Оранжевия, и почна да опипва гладкия мрамор. Стори му се, че на едно място стената поддава, и когато се вгледа по-внимателно, съзря ясно очертан квадрат. Отмести плочката и надникна. Вътре върху гнездо от безброй преплетени жички лежеше мъничко метално куфарче. Поиска да го повдигне, но куфарчето не помръдна. Изглежда, здравата бе прикрепено за гнездото. Доста се помъчи, докато отвори капака му. На дъното, свита надве, жълтееше някаква хартия. Разгъна я нетърпеливо и зачете на глас: