Радка Александрова - При чудаците на Атеналп

— Като не ми отворят, ще я разбия. Искам да знам какво става вътре, какво става с командира.

Ежко застана до него, изпъчи се.

— Готов съм да ти помогна!

— Ако работата е до помощ — рече чичо Кенгур, — всички ще се запретнем, но това може да ни струва много неприятности. Нека не забравяме къде се намираме. Оставиха ни да слезем безпрепятствено, поразходихме се, видяхме страшно интересни неща и сега…

— И сега? — изръмжа насреща му господин Тигър. — Сега какво?

— Сега се подчиняваме на Зорничка. Каквото тя реши — това ще бъде!

— Маймунке, чакаме твоите заповеди — проточи подигравателно господин Тигър.

Тя не го чу. Занимаваше се е малките Врабчета, които я затрупваха с въпроси. Защо замъкът е толкова червен? Защо е без прозорци и врати? Кой живее в него?

Господин Тигър и Ежко тайно поглеждаха към покрива на замъка. Бяха си наумили да се покачат горе и да потърсят комин, през който да се спуснат вътре.

Чичо Кенгур разпъди малките и помоли новия командир веднага да се разпореди. Зорничка помисли малко, после даде знак отново да се върнат на поляната край кораба.

И виждате ли, тази малка палавница иска да замести командира?…

Това се четеше в насмешливите погледи на пътниците, когато Зорничка грабна от кошницата на леля Котана една ябълка и взе да я подхвърля, сякаш да провери колко тежи. Детска работа! Най-добре е да остане с малките Врабчета и да се наиграе.

Маймунката не се смути от поведението им.

— Предлагам да посадим ябълки — каза тя ясно и точно. — Тук, на Атеналп!

— Ябълки ли?! Глупости, никога няма да се прихванат! — изсмя се гръмовито господин Тигър. — Тук земята е като че ли от стрити стъкла.

— Ти кога най-сетне ще престанеш! — въздъхна Зорничка. — Само теб ли ще слушаме? Още сега трябва да решим кой и какво ще върши!

— Аз ще изкопая дупките — пръв се обади Ежко.

— Аз пък ще донеса вода от синьото езеро — каза бързо Ежка.

Весел смях избухна на поляната. Веднага — като ехо — се чу и кикотът на чудаците. Този път Ежка наистина се засегна. И тъй като не можа да разбере какво толкова смешно е казала, наложи се да й обяснят, че водата ще се изпари, докато тя я пренесе. Посъветваха я да се запретне и да пресее пясък.

— Ще си помисля! — отвърна сърдито Ежка.

Мъжът й Ежко остави пътниците да се разправят, отдалечи се и мълчаливо почна да копае дупка. Изведнъж той чу зад гърба си тъпи удари. Обърна се и що да види — чудаците също копаеха с железните си пръсти. Скоро зейнаха десетки дупки нито по-малки, нито по-големи от неговата. Просто да се смаеш. Как така повтарят нещата, без да грешат?! Някаква машина ли ги управлява?

Зорничка се наведе и пусна ябълката в първата дупка, после я зари с пясък. В същия миг плодовете от кошницата изчезнаха — разграбиха ги чудаците; метнаха ги в другите дупки, затрупаха ги с пясък и пак се подредиха в прави редици, сякаш в очакване на нова команда.

— Сега ни остана да ги напоим — обади се леля Котана. — А това вече е само моя работа. Ежке, не се сърди!

— Твоя ли? — изгледа я Ежко. — А чудаците с триъгълните шапки за какво са? Ще използуваме шапките им за кофи.

Ненадейно малките Врабчета силно изписукаха:

— Гледайте, гледайте, гледайте!

Всички едновременно извърнаха глави.

Над сребристия пясък бавно се издигаха тънки зелени стръкчета, извисяваха се все по-нагоре и нагоре…

Скоро поляната се покри с истински дръвчета. Но това не беше всичко. По клоните им оживяха бели и розови цветове. Те потрептяха миг–два и се превърнаха в лъскави ябълки, в череши и вишни.

Леля Котана приближи дръвчетата с прострени напред лапи, но не посмя да ги докосне. Само промълви:

— Какво чудо!

— Какво чудо! — Ехото дойде от редицата на посрещачите.

Ежко притича до чичо Кенгур, покатери се по дългите му крака и го погъделичка по издутия корем. Чичото подскочи:

— Какво те прихвана бре?

— Искам да се уверя, че не сънувам — рече Ежко.

Думите му изкараха от вцепенението всички останали. Всички се оживиха и кой знае защо, почнаха да се поздравяват един друг. После дадоха пълна воля на радостта си. Малките Врабчета се подгониха между дърветата, госпожица Белка разтвори клоните на едно дърво и вдъхна с наслаждение, господин Тигър и чичо Кенгур заподскачаха по сребристия пясък; чудаците тичаха неуморно насам–натам, повтаряха всяко тяхно действие и вече не можеше да се разбере кой накъде е тръгнал. Отвред се чуваха радостни крясъци. Единствено леля Котана не вземаше участие. Застанала встрани, тя гледаше разсеяно, цъкаше с език и се питаше: