Радка Александрова: При чудаците на Атеналп

Дълго време нещо само пощракваше в железните гърди и командирът се отчая, рече си, че е сбъркал, че трябва да започне от самото начало. Но изведнъж без никакво предупреждение Оранжевия се надигна, стъпи на крака и взе да се разхожда.

— Днес ми е тъй хубаво! — каза той с глас, който прозвуча съвсем по човешки.

Командирът се слиса — не толкова от възкресението, колкото от този нов глас. И вълнението му беше толкова силно, че не можа нищо да продума.

Новороденият отиде до квадратния прозорец и се загледа навън.

— Гости ни идват, трябва да ги посрещнем!

— Гости ли? — изгледа го весело командирът; той веднага се досети кои могат да бъдат гостите. — Да, ето ги, приближават…

Пръв пред вратата надникна Ежко:

— Защо ни правиш номера? Това на нищо не прилича!

Веднага се спуснаха към командира и останалите. Всички бързаха да го поздравят, да изразят радостта си.

И както му е редът, затрупаха го с въпроси: къде изчезна, в замъка ли прекара цялото си време? Не можа ли да се обадиш по някакъв начин? Нали вече оставаш при нас?… Такава олелия се вдигна, че капитан Хорс не знаеше на кого по-напред да отговаря. Само поклащаше глава и се усмихваше, като от време на време поглеждаше към Оранжевия и чудаците. Леля Котана улови погледа му, разпъди пътниците и попита:

— Онзи морков там кой е?

— Най-важният на Атеналп — отвърна весело капитанът.

— Той ли те държа толкова време заключен? — настръхна господин Тигър. — Ако е той, казвай! Можем да си разчистим сметките и със закъснение.

— Непрекъснато си дириш белята — сопна му се леля Котана.

От уважение към командира господин Тигър повече не се обади. Обаче тръгна изпъчени гърди към Оранжевия и почна да го разглежда недоверчиво. Госпожица Белка се присламчи до него, хвана го подръка. Гласът й звънна:

— Ако най-важният ме поиска за жена, хич няма да се замисля! Ще бъда хем богата, хем ще управлявам…

— Отдавна знаех, че не си с всичкия си! — озъби й се господин Тигър.

— Грубиянин!

По едно време Оранжевия натисна копчетата си и тутакси долетяха няколко мраморни масички, отрупани с всевъзможни лакомства. Леля Котана донесе пълна кошница с пресни плодове от градината. Разшетаха се и останалите. Незабелязани от никого, малките Врабчета изтичаха и се върнаха с много цветя: закичиха чудаците и украсиха стените на залите. Започваше празненството…

Застанал встрани, Ежко си вземаше бележки в едно тефтерче. Тук на Атеналп от него не излезе редактор, но затова пък щеше да зарадва с интересен материал стопаните си долу, на Земята. Господин Тигър тичаше насам–натам и щракаше с голям фотоапарат; ядосваше се, че чудаците не се усмихват, както трябва. Белка и Ежка кокетничеха с Оранжевия, надпреварваха се да го канят на гости. Малките Врабчета пееха, а чудаците се гонеха един друг и звънът от движенията им напомняше звън на камбани. През разтворения квадратен прозорец сияеше дъгата на новата къща…

Най-после! Уединени до прозореца, капитан Хорс и чичо Кенгур си бяха вече казали много неща, но разговорът им продължаваше все така оживено.

— Няма ли най-сетне да ми кажеш кой смъкна магията от чудаците? Защо ми се струва, че това си ти?

— Радвам се, че мислиш така — изчерви се капитанът, — но моят дял е съвсем скромен. Аз само продължих благородното дело, започнато от неизвестен млад учен. Докато чаках затворен в червения замък, често си казвах, че тук ще ми бъде краят. Много по-късно, когато прочетох писмото и разгледах уредбата на злосторниците разбрах, че не съм бил далеч от истината. Те така наредили нещата, че командирът на всяка група, дошла на Атеналп, да остави костите си в червения замък. Никак не предполагали, че младият учен е помислил и за това. Останалото знаеш. Оранжевия ще продължи да управлява чудаците, но те вече няма да повтарят всичко като автомати. Тъкмо защото ще могат да различават доброто от злото.

— А защо е нужно да бъдат управлявани?

— Ще се помъча да ти обясня. Чудаците са като невръстни деца, които занапред ще се развиват. Със своята уредба Оранжевия ще им бъде като учител.

— И те ще стигнат ли някога до съвършенство?

Командирът се позасмя.

— Самите ние не сме съвършени, но ако цялата вселена се управлява от честни и умни същества, аз вярвам, че и това ще стане някой ден!

Чичо Кенгур дълго наблюдава Оранжевия. Велика сила е заложена в стоманеното му тяло! Нима е малко, че снопът оранжеви пламъци ще сгрява завинаги тази страна?…