Радка Александрова: При чудаците на Атеналп

Той пристъпи към чудаците и им се усмихна. Стори му се, че и те се усмихват.

— Искам да ви поднеса приветствие от Земята.

— Искам да ви поднеса приветствие от Земята — безжалостно повториха квадратите, шлемовете и пружините.

Капитан Хорс се върна в кораба и се свлече на пластмасовото кресло.

— Нечувана история! Скандална! — устните му потреперваха от възмущение.

Чичо Кенгур се надвеси над креслото и запита:

— Какво се е случило? Кажи!

— Как какво? Не разбрахте ли? Не чухте ли, не видяхте ли?

— Е, малко са особени на вид, поне така ми се стори отдалече, но нищо чудно, нали сме в чужд свят.

Господин Тигър вирна дивата, си глава и се закани:

— Мен лично не ми изглеждат толкова страшни и само да посмеят!

— По-кротко, Тигъре — смъмри го командирът. — Никой още не ни заплашва. Работата е там, че те повтарят всичко, което им кажеш. Като папагали. Просто да се побъркаш.

— Че да повтарят, тяхна си работа. Важно е, като слезем, да ни оставят на спокойствие.

Госпожица Белка се завъртя грациозно, без ни най-малка следа от тревога, и обвини приятелите си, че не разбират от космическо посрещане.

— Може и така да е — замисли се командирът. — Не, не, според мен няма начин да се разберем. Аз им казвам, че сме гости от Земята, те повтарят същото. Какво да правим при това положение?

— Я да си обираме крушите оттука! — измяука леля Котана. — То не те ли посрещнат в началото, както трябва…

Капитан Хорс стана, изправи се пред библиотеката, взе дебела книга и започна внимателно да я прелиства, да се взира в рисунките. Пътниците чакаха с притаен дъх. Само Врабчетата, безгрижни, както винаги, се гонеха по пътеката, завираха се под леглата, писукаха с тънките си гласчета.

— Слушайте, не е ли по-добре всички да слезем? — неочаквано предложи Ежко.

Последваха и други предложения. Госпожица Белка заяви, че ако тя отиде при чудаците, непременно ще оправи нещата. Не е имало случай да не й окажат добър прием.

— Това е друг свят, глупачке! — изръмжа господин Тигър.

Командирът не ги слушаше, беше се вдълбочил в книгата. Господин Тигър надникна в нея и поклати глава.

— Слушай, капитане, тая работа с книжки няма да я оправим. Позволи ми аз да сляза долу. Ще ги попитам направо: приемате ли гости, или не? Какво ще си играем повече. Ако не ни щат, много им здраве! Разходихме се из Космоса — стига ни. Връщаме се обратно.

— Обратно?! — засмя се тъжно ученият. — Обратно може чак след две години!

— След колко? — изви опашката си в питанка леля Котана. — Хубаво се наредихме!

Единствено чичо Кенгур стоеше настрани с тъжно изражение на лицето. Това, че владетелите на Атеналп показваха папагалски характер, го дразнеше, но само толкова — повече го болеше за капитан Хорс. Лесно ли е да преминеш такъв дълъг път, да нямаш никаква авария и на края да не знаеш как да постъпиш?

Врабчетата наобиколиха командира. Взеха да плачат — не им се стояло повече в кораба! Ежка, скришом от Ежко, отиде при господин Тигър и го запита:

— Ти сериозно ли си решил да отидеш при ония долу?

— Разбира се! — високо заяви той. — Нали знаеш, че от нищо си нямам страх.

— Тогава какво още чакаш? Наблегни на това, което предложи мъжът ми.

— Много помня какво е казал.

— Че идваме с мирни намерения! — подсети го Ежка.

Командирът върна книгата на мястото й в библиотеката и подхвана уморено:

— Имайте още малко търпение, много ви моля. Сега ще се заключа в кабината — налага се отново да прегледам всички трудове за Атеналп. Може нещо съществено да съм изпуснал. След това ще ви съобщя решението си.

— Разбрано — кимна чичо Кенгур.

— Аз пък мисля, че господин Тигър трябва да опит с тукашните — обади се Ежко. — Ако не постигне нещо, поне ще ги сплаши с вида си.

Капитан Хорс пусна дръжката на вратата и рече:

— Добре, нямам нищо против. Все пак смятам, че ключът на тайната, е другаде… Тигре, готов ли си?

Погледите на всички се насочиха към смелчагата, който си придаваше важност и напрегнато мислеше какво да им каже на раздяла. Искаше да бъде нещо такова — хем да покаже колко е мъжествен, хем да ги трогне до сълзи.

— Хайде, тръгвам — подзе той. — Ако нещо се случи и не се върна, спомняйте си за мене с добро. Пазете малките Врабчета! Пазете честта на Земята!

Ежко се просълзи.

— Ще пиша във вестника за тебе. И ето какво заглавие ще сложа — „Безстрашният“. Ти напълно заслужаваш това!

— Пиши, пиши — махна нехайно господин Тигър и се поклони на всички. — До скоро виждане!