Радка Александрова: При чудаците на Атеналп

— Може би имаш право — рече чичо Кенгур. — Но който се е страхувал, да си е седял у дома!

— Ти ме обиждаш. Аз да се страхувам? Тигърът!… Работата е там, че не мога да гледам спокойно как цялата тая железария се тресе, как се разминаваме като слепци. Мислиш, че ми е лесно да не халосам някого?

В същото време Ежко спокойно гледаше найлоновата си чантичка, която се въртеше заедно с ряпата в тясното пространство, и им се чудеше на ума: за какви неща седнали да се разправят, когато има други, много по-важни.

— Не разбирате ли, че връщане назад няма! Ето, бученето намаля… Кой беше казал, че по време на път човек помъдрява? Сетих се — леля Котана. Права е! Току-що ми хрумнаха гениални идеи. Слушайте внимателно. Не е ли по-добре да се обръщаме един към друг с фамилните си имена? Нали разбирате, така ще бъдем по-важни. Освен това, ако на някого от вас се стори, че професията му е проста, да се представи там с друга. И още нещо, най-важното: да поканим чуждото племе да ни гостува на Земята, ще бъде извънредно интересно!

— Умни, умни предложения! — развика се радостно Ежко.

— Чуйте само как звучи! — оживи се Ежко. — Тигров, Кенгуров, Котанова… Или още по-добре; инженер Тигров, доктор Кенгуров, редактор Ежко Ежков…

Господин Тигър високо се изсмя:

— Редактор ли? Та ти, миличък, не можеш да пишеш и като четеш — сричаш. А и какъв инженер съм аз? А за доктор Кенгуров да не приказваме!

— Извинявай, но ако се наложи, и за доктор мога да мина — изпъчи се чичо Кенгур.

— И аз за редактор! — побърза Ежко. — Виждал съм как се прави вестник — капитан Хорс ми е показвал, спокойно мога горе да го издавам.

Гениалните идеи най̀ не харесаха на леля Котана. Не за друго, а защото се боеше, че ще се обърка с тия доктори, инженери и вестникари — много сложно й се виждаше.

— Що ли съм седнал да споделям с вас? — изохка обидено Ежко. — Такова нещо хрумне ли ти — веднага при командира! — И той се опита да достигне плътно затворената вратичка на командната кабина.

— Стой! — изкрещя подире му чичо Кенгур. — Полудя ли? По време на пътуването строго се забранява влизането в кабината. Знаеш ли какво може да се случи, ако капитанът натисне по погрешка някое копче? Даваш ли си сметка?

Развикаха се и останалите. Заповтаряха един през друг:

— Даваш ли си сметка?

— Слушайте — обърна се към всички чичо Кенгур. — Командирът каза, че ще сигнализира с червена лампичка. Да поясня: ако има нужда от помощ, сам ще ни извика. Иначе, повтарям: влизането в кабината е строго забранено!

Ежко въздъхна.

— Нетърпелив съм, но не и недисциплиниран. Дано само не забравя гениалните си мисли.

— Аз ще те подсетя!

— Колко пъти съм ти казвал да не се обаждаш, когато никой не те пита! — скара се той на жена си.

Чичо Кенгур го изгледа продължително.

— Не си ли с нея малко по-строг, отколкото трябва?

— И аз мисля така — развълнува се Ежка.

Изведнъж светлинното табло оживява. Не означаваше ли това, че на кораба е настъпило извънредно положение?

Чичо Кенгур изтръпна — червената светлина е зов за помощ! Тъкмо се чудеше как да успокои изплашените пътници, гласът на командира отекна бодро от микрофона:

— Внимание, пристигаме! Внимание, скоро ще се приземим!

— Урра–а! — извикаха в хор трите Врабчета.

Сега над вратичката на кабината започнаха да се гонят еднакви светещи надписи: Атеналп… Атеналп… Всички гледаха вторачено в тях. Внезапно пътниците политнаха напред, блъснати от невидима сила. Нещо страшно избуча и големите букви се стопиха. Стана тихо.

Наистина ли пристигнаха?… Госпожица Белка се завъртя на пети, за да се увери, че е стъпила на кадифената пътека. Леля Котана бързо изпъна шията си и замяука от радост. Господин Тигър се тръшна на първото кресло, разкърши рамене:

— Това е вече работа… Така де, кокалите си да наместим. Оживяхме, ей! Няма шега!

Ала истински повярваха, че са се приземили, едва когато вратичката на кабината се отвори и оттам се показа техният командир капитан Хорс. Сигналните копчета по космонавтския му костюм бяха нагрети до червено. Първа го поздрави леля Котана.

— Браво! Голям юнак излезе ти! През цялото време треперех, мислех си, че ще ни бухнеш в онова, как се казваше.

— Метеор — поясни чичо Кенгур.

— Да живее нашият командир, да живее! — спуснаха се да го поздравят и останалите.

— Оставете ме да мина! — Ежка искаше да се добере съвсем близо до него, да прошепне на ухото му гениалните предложения на мъжа си, но госпожица Белка я предвари — размаха копринената опашка, мило му се усмихна и го похвали за чудесното пътуване.