Радка Александрова - При чудаците на Атеналп

— Защо ли? Ами подаръците? Забравихте ги.

Командирът отново помоли за тишина.

— Нищо не сме забравили, бъдете спокойни… А сега внимавайте! Аз ще сляза пръв на Атеналп и без сигнал от моя страна — никакво мърдане оттука! Загася ли сигналните копчета на костюма си — слизате и вие, но не безразборно, а подредени. Най-напред ще застане Зорничка — тя ще носи подаръците; след нея госпожица Белка с цветята; после Врабчетата, леля Котана, Ежка… останалите най на края. Съгласни ли сте?

— Ха! — отново изпищя госпожица Белка. — Това е пълно недомислие! Излиза, че маймунката е най-представителна… Не, не съм съгласна! — едва не се прекатури от креслото тя. — За нищо на света!

Командирът се намръщи.

— Стига капризи! Тук се слуша моята дума! Засега само една промяна ще направя: Врабчетата ще минат на първо място, до Зорничка. И запомнете: никакво слизане, преди да загася костюма!

— Много е сложно — измърмори господин Тигър. — Защо да се подреждаме, да не сме ученици? Слизаме, представяш ни и толкова.

— Всички да заемат местата си! — престори се, че не ги чува, командирът.

Пътниците се подчиниха мълчаливо. Започнаха да се подреждат. Ежка прошепна на мъжа си да мине по-напред, той да бъде водач на мъжката част. Госпожица Белка я чу и нали беше в лошо настроение, отново я заяде:

— Някой ден ще ме задавиш от смях!

— Защо?! — ококори се Ежка.

— Обясни й, моля те! — обърна се госпожицата към леля Котана.

— Какво да й обяснявам?

Командирът отиде до вратичката и натисна едно копче. Вратичката се отвори безшумно: от търбуха на кораба изскочи метална стълба, разтегна се като дърводелски метър, спусна се надолу и допря чуждата земя. Капитан Хорс не бързаше, личеше, че е истински развълнуван. И как не — цял живот е мечтал за този момент; веднъж да стъпи на съвсем непознатата Атеналп!

Той пое дълбоко въздух и важно тръгна надолу по стълбичката към неизвестността.

Възможно ли е такива да са жителите на Атеналп?

Земният командир често се бе запитвал как ще изглеждат, но видяното надхвърли и най-смелите му представи. Непознатите същества тъй го смаяха с вида си, че той се спъна и залитна — едва се удържа да не падне.

Тези от първата редица имаха квадратни фигури и бяха облечени в сребристи панталони и ризи, по които блестяха безброй виолетови звездички. Зад тях надничаха други — с кръгли кореми, с триъгълни прозрачни шлемове; вместо пръсти от ръцете и краката им се разперваха дълги лъчи. Най-отзад стърчаха още по-странни същества — пружинените им вратове се свиваха и удължаваха, едва придържаха огромните глави с по едно бляскаво око в средата, по дрехите им сякаш някой бе полепил разноцветни плочки.

Пълното мълчание на чудаците съвсем обърка нашия командир. Но това не трая дълго. Той се посъвзе и тръгна смело срещу редиците. Спря на прилично разстояние, поклони се с достойнство и започна:

— Имаме високата чест да ви гостуваме.

— Имаме високата чест да ви гостуваме — повториха в хор чудаците.

— Ние с радост дойдохме във вашата страна.

— Ние с радост дойдохме във вашата страна — пак повториха те.

Капитан Хорс се взря в тях озадачен, словото заседна в гърлото му. Какво означава всичко това? Подиграват ли се с него, или са замислили нещо още по-лошо?

— Безкрайно сме щастливи, че живеете в такава прекрасна страна — продължи той с усилие.

— Безкрайно сме щастливи, че живеете в такава прекрасна страна — отекнаха думите им като ехо.

Командирът притихна: „Ясно — подиграват ми се!“ Погледна в далечината. Там се издигаха розови върхове, от време на време прелетяваха сякаш разноцветни шалове, увиваха се около тях, после отново политваха и се стопяваха в безкрая. Всичко беше толкова красиво, че без да иска, гостът извика възторжено:

— Какви розови върхове, какви пъстри шалове!

Посрещачите не закъсняха: същите думи, същият възторг.

Сега вече командирът истински се ядоса. Беше му на устата да запита докога ще продължи цялата тая комедия, но се въздържа. Доброто му възпитание го бе научило на търпение и на уважение към чуждите навици, колкото и странни да са те.

Изведнъж му се стори, че чува шум зад гърба си. Обърна се стреснато. Нищо опасно — приятелите му от кораба не бяха устояли на любопитството си. Купчеха се на вратичката и питаха със знаци какво става. Да ги повика ли? Не, разбира се, още е рано, още никой не ги е приел. Тогава какво му остава да направи? Да опита за последен път, пък каквото ще да става.