Радка Александрова: При чудаците на Атеналп

Ежко даваше знаци на жена си да почака, но тя не искаше и да чуе. Врявата стана нетърпима. Само чичо Кенгур стоеше настрана.

— Моля за тишина! — извика строго командирът. — Слушайте какво ще ви кажа. Догдето ние с нашия приятел Кенгур напишем приветствие, отдъхнете, хапнете, ако сте гладни, и си оправете тоалетите. Ясно ли е?

Като чу името си, чичо Кенгур така се наду, че без малко щеше да се пръсне. Изкашля се многозначително. Ежко беше пребледнял от обида.

— Ако трябва приветствието да бъде редактирано — глухо каза той, — аз съм насреща.

— Ти ли?! — изненада се командирът. — Добре, нямам нищо против, но нека по-напред го съчиним.

Ежка не сваляше очи от мъжа си. Руменееше от гордост — колко е умен, как интересно приказва!

— Чакат ли ни? — заинтересува се Белка.

— Кои? — погледна я объркано господин Тигър.

— Да, връзката е вече направена. Естествено, ние не можем да слезем веднага на Атеналп — добави командирът. — Трябва първо да се подготвим.

— Правилно, с празни ръце не се ходи на гости! — Леля Котана се почеса с краче по главата. Докато вие драскате, аз да взема…

Ала капитан Хорс й обясни, че за всичко е помислено — и за подаръците.

— А какви са подаръците? Не може ли да ги видя? — затрептяха игличките на Ежка.

Ежко се ядоса на жена си, и не само на нея. Разбира се, престори се на безразличен, когато командирът и чичо Кенгур се уединиха в кабината, за да работят над приветствието — уж че това никак не го засяга. Но за всеки случай застана наблизо — можеше да им потрябва. Насядаха по местата си и останалите пътници. Госпожица Белка извади малко кръгло огледалце и започна да се любува на себе си: притваряше очи, усмихваше се доволно, навярно си мислеше, че никъде по света няма такава красавица. Сякаш прочела мислите й, Ежка също взе да се гласи пред огледалото.

— Каквото и да правиш, мила, малко трудно можеш да ме стигнеш по хубост и изящество — проточи госпожица Белка.

— И по нахалство?

— Не, там ти си на първо място!

— Само не се карайте — помоли ги маймунката Зорничка, която до този момент изобщо не се беше обаждала. — Съгласна съм да ви гладя роклите, да ви навивам косите, изобщо да ви услужвам с каквото мога, само не се карайте!

Леля Котана изсъска:

— Че как няма да са красиви, като единствено за това мислят!… А ти, Зорничке — продължи тя с омекнал глас, — запомни, че тук всички сме равни, тръгнали сме на разходка, от къде на къде ще искаш да им помагаш? По-добре се погрижи за собствената си поличка, виж на какво е заприличала! Командирът държи всички да сме спретнати.

— Аз например мога да й подаря една от моите скъпи рокли, но каква полза? — изсмя се госпожица Белка. — Маймунке, кой те покани да дойдеш с нас?! Какво разбираш ти от пътешествие? Трябваше да останеш да правиш компания на стария Орел, двамата да пазите градината.

— Остави намира маймунката, проклетнице! — развика се леля Котана. — Капитан Хорс я покани. Лично той! Тя все му пееше, докато работи.

— Тогава нека сега ни изпее нещо весело, имам нужда от това! — И Ежка се приготви да слуша.

— Никакви песни! — възпротиви се госпожица Белка. — Само това ни липсва… както ми се върти главата.

Изведнъж трите Врабчета проплакаха:

— Гладни сме, гладни сме, искаме да ядем!

Леля Котана отвори хладилника, взе оттам семки и им ги раздаде; не забрави и Маймунката — на нея ябълка.

— Кой й е дал право да се разпорежда с хладилника? — разписка се госпожица Белка. — Ще се оплача на командира!

Капитан Хорс и помощникът му чичо Кенгур не се бавиха дълго. Като излязоха от кабината, пътниците ги наобиколиха — всички искаха да чуят приветствието.

Изпратиха го с аплодисменти; единствено Ежко не ръкопляскаше.

— Имам само една забележка — обади се той.

— Казвай!

— Пропуснали сте нещо много важно.

— Добре, слушаме те.

— Трябваше от самото начало да подчертаете, че идваме с мирни намерения.

— Наистина! — съгласи се веднага командирът.

Ежко бързо му подаде своята химикалка.

Ежка тайно погали мъжа си, но той се дръпна, прошепна й да не го излага.

Командирът прочете приветствието с направеното допълнение и след като всички го одобриха, подаде го на чичо Кенгур.

— Защо на мене? — учуди се той.

— Защото повече не ми трябва. Аз го запомних наизуст.

— Отлично! — отсече Ежко. — Няма да се излагаме я. Пет реда и половина са…

Чичо Кенгур сгъна внимателно хартийката и я пусна в джобчето на корема си. После изгледа леля Котана и я попита какво иска, защо е толкова неспокойна.