Ектор Мало - Без дом

— Не.

— Е добре, и аз още не съм забравил стената на черквата „Сен Медар“, на която се бях опрял, за да не падна, когато умирах от глад. Не искам да гладувам в Париж.

— Ще вечеряме по-добре, когато намерим родителите ми.

— Когато съм обядвал добре, мога и да не вечерям. Но когато не съм нито обядвал, нито вечерял, не се чувствувам добре и никак не ми е приятно. Тъй че да работим, сякаш ще трябва да купуваме крава за родителите ти.

Съветът беше напълно разумен. Но, да си призная, не пеех вече, както пеех, когато трябваше да спечелим пари за кравата на мама Барберен или за куклата на Лиза.

— Много ленив ще станеш, когато забогатееш! — казваше Матиа.

От Корбей тръгнахме по същия път, по който вървяхме преди шест месеца, когато напуснахме Париж, за да отидем в Шаванон, и преди да стигнем Вилжуиф, влязохме в чифлика, където нашата трупа даде първия си концерт на сватбата. Младоженците ни познаха и ни накараха да им посвирим, та пак да поиграят. Дадоха ни да вечеряме и ни оставиха да преспим.

Но денят на завръщането ни никак не приличаше на деня на заминаването — времето беше облачно и студено, нямаше слънце на небето, нямаше цветя, нямаше зеленина край пътя. Лятното слънце си беше отишло и падаха първите есенни мъгли. И сега от високите стени над главите ни не капеха вече цветчета шибой, а сухи листа, отронени от пожълтелите дървета. Но какво значение имаше мрачното време! Ние изпитвахме вътрешна радост, която нямаше нужда от външен подтик. Като казвам ние, не се изразявам точно: радост изпитвах аз, само аз. Мисълта, че ще ме целуне майка, която ще бъде моя родна майка, и баща, който ще ме нарече свой син, ме хвърляше в огън, А Матиа, колкото наближавахме Париж, той ставаше все по-тъжен и по-тъжен и често вървеше с часове, без да продума. Никога не ми казваше причината за своята тъга, а аз, като си мислех, че тя се дължи само на неговия страх от раздялата, не исках да му повтарям това, което му бях обяснявал няколко пъти, с други думи, че на моите родители и през ум нямаше да им мине да ни разделят. Едва когато се спряхме да похапнем, преди да стигнем укрепленията на града, той ми каза, както ядеше, седнал на един камък, какво го тревожи толкова много.

— Знаеш ли за кого мисля сега, когато влизаме в Париж?

— За кого?

— И питаш? За Гарофоли. Ами ако е излязъл от затвора? Когато ми казаха, че е в затвора, не ми дойде наум да попитам за колко време е там. Сега може да е свободен и да се е върнал в жилището си на улица „Лурсин“. Трябва да търсим Барберен на улица „Муфтар“, значи в самия квартал на Гарофоли, под носа му. Какво ще стане, ако случайно ни срещне? Той е мой господар, той ми е вуйчо и може да ме вземе със себе си, без да имам възможност да избягам. Страх те беше да не попаднеш в ръцете на Барберен, разбираш ли колко ме е страх да не попадна в ръцете на Гарофоли? О, бедната ми глава! А боят по главата няма да бъде нищо пред раздялата. Няма да можем да се виждаме вече и тая раздяла чрез моето семейство ще бъде много по-страшна, отколкото чрез твоето. Разбира се, Гарофоли ще иска да те вземе и да те възпита така, както е възпитал учениците си, с камшика. Но ти, ти няма да дойдеш, пък и аз не бих искал да си ми дружина. О, тебе никога не са те били!

Увлечен от своите мечти, и през ум не ми беше минало за Гарофоли. Но всичко, което Матиа ми разказа, беше възможно и нямаше нужда от обяснения, за да разбера на каква опасност бяхме изложени.

— Какво да правим? — попитах го аз. — Да не влизаме ли в Париж?

— Мисля, че ако не дойда на улица „Муфтар“, ще бъде достатъчно, за да избягна неприятната възможност да срещна Гарофоли.

— Добре, не идвай на улица „Муфтар“, ще отида сам. Ще се срещнем някъде довечера в седем часа.

Уговорихме се да се срещнем на „Архиерейския мост“ откъм гърба на черквата „Света Богородица“. И влязохме в Париж.

Като стигнахме „Италианския площад“, се разделихме развълнувани и двамата, сякаш нямаше да се видим вече, и докато Матиа и Капи тръгнаха към Ботаническата градина, аз се запътих към улица „Муфтар“, която беше много наблизо. За пръв път от шест месеца бях сам, без Матиа, без Капи, и в грамадния Париж това ми правеше тягостно впечатление. Но не биваше да се поддавам на това чувство. Нали щях да намеря Барберен, а чрез него — семейството си?

Записал бях на едно листче имената и адресите на наемодателите, при които трябваше да търся Барберен. Но това беше излишна предпазливост, тъй като помнех и имената, и адресите и нямаше нужда да поглеждам листчето — Пажо, Барабо и Шопине.