Ектор Мало - Без дом

— Къде отивате? — попита ме старата жена.

— Да се срещна с приятеля си.

— Ах, вие имате приятел?

— Да.

— В Париж ли живее той?

— Не, ние пристигнахме в Париж тая сутрин.

— Тогава знаете ли, ако нямате жилище, можете да останете тук. Ще се чувствувате добре, мога да се похваля с това, и ще бъдете в почтена къща. После, внимавайте, вашите родители ви търсят и като им дотегне да чакат отговор от Барберен, ще се обадят тук, не другаде. Тогава вие ще бъдете тук и ще ги посрещнете. Това е голямо предимство — къде ще ви намерят, ако не бъдете тук? Говоря ви във ваша полза. Колко годишен е приятелят ви?

— Той е малко по-млад от мене.

— Помислете си! Двама младежи на парижките улици! Може да се запознаете с лоши хора! Има хотели, където се навъртат всякакви. Не е тихо като тук. Но кварталът го налага.

Не бях напълно убеден, че кварталът допринасяше за тишината. Във всеки случай хотел „Кантал“ беше една от най-мръсните и най-жалките къщи, които могат да се видят, а през скитническия си живот, изпълнен с приключения, бях виждал много жалки къщи. Но предложението на старата жена трябваше да се обмисли. Впрочем не беше време да бъда придирчив — не бях намерил още семейството си, своето богато семейство, за да се настаня с него в някой от хубавите хотели на булеварда или в хубавата му къща, ако живееше в Париж. В хотел „Кантал“ разходите ни нямаше да бъдат големи, а сега трябваше да мислим за разходите. Ах, имаше право Матиа, като искаше да печелим пари през пътуването ни от Дрьози за Париж! Какво щяхме да правим, ако нямахме седемнадесет франка в джоба си?

— Колко ще ни струва една стая за мене и за приятеля ми? — попитах аз.

— Десет су на ден. Много ли е скъпо?

— Добре, ще се върна довечера с приятеля си.

— Приберете се рано, нощем в Париж е опасно.

Преди да се прибера в хотела, трябваше да намеря Матиа, а имаше още много време до срещата ни. Като не знаех какво да правя, отбих се тъжен в Ботаническата градина и седнах на една самотна пейка. Краката ми бяха като отсечени, а главата замаяна. Ударът беше така внезапен, така неочакван и тежък! Значи щях да изпитам едно след друго всички нещастия и всеки път, щом протегнех ръка, за да се закрепя здраво, клонът, който се надявах да уловя, се счупваше и аз падах — и все така! Не беше ли някаква зла съдба, че Барберен беше умрял точно когато имах нужда от него и че в стремежа си да спечели той беше скрил от всички името и адреса на лицето — на баща ми навярно, — което му беше възложило да ме търси и намери?

Като си мислех така, натъжен, с подути от плач очи, в своето самотно кътче под зелено дърво, което ме закриваше със сянката си, някакъв господин с една жена и с дете, което возеше след тях количка, седнаха на една пейка срещу мене. Тогава повикаха детето, което заряза количката си и се затича към тях с протегнати ръчички. Бащата го прегърна, целуна го по косичката със звучни целувки и го подаде на майката, която на свой ред го целуна няколко пъти на същото място и по същия начин, а детето се заливаше от смях и тупкаше страните на своите родители с пълничките си пухкави ръчички.

Тогава, като видях щастието на родителите и радостта на детето, сълзи бликнаха неволно от очите ми. Не бях целуван така. Сега можех ли да се надявам, че ще ме целуват някога? Хрумна ми една мисъл — взех арфата и тихичко засвирих валс за детето, което отмерваше с крачетата си такта. Господинът дойде при мене и ми подаде дребна сребърна монета, но аз учтиво му отказах.

— Не, господине, моля ви, позволете ми да се порадвам, че съм доставил удоволствие на вашето детенце, което е толкова хубаво.

Тогава той ме изгледа внимателно. Но в същия миг дойде пазач, който въпреки възмущението на господина ми заповяда строго да се махна веднага, ако не искам да бъда задържан, задето съм свирил в градината.

Метнах арфата на рамо и си тръгнах, като извръщах често глава, за да погледна господина и жената, които продължаваха да ме гледат умилени. Рано беше още за срещата ми с Матиа на „Архиерейския мост“ — тръгнах да се скитам по кейовете и гледах реката.

Мръкна. Запалиха фенерите със светилен газ. Тогава тръгнах към черквата „Света Богородица“ — двете й кули се открояваха черни на пурпурния залез. На гърба на черквата намерих пейка и седнах, което ми беше приятно, тъй като краката ми бяха отмалели, сякаш бях бъхтил много дълъг път, и потънах отново в тъжните си мисли. Никога не бях се чувствувал толкова потиснат и уморен. В мен и около мен всичко беше мрачно. В тоя грамаден Париж, пълен със светлина и оживление, се чувствувах по-самотен, отколкото сред полята и горите.