Ектор Мало - Без дом

През Ботаническата градина от улица „Лурсин“ до пасаж „Аустерлиц“ не е далеч. Скоро стигнах пред хотел „Кантал“, който носеше само името хотел, а в действителност беше къща с жалки мебелирани стаи. Държеше го стара, полуглуха жена, главата на която се тресеше.

Като й зададох постоянния си въпрос, тя сви ръка на тръба, приближи я към ухото си и ме помоли да повторя каквото съм я попитал.

— Малко недочувам — каза тя тихо.

— Искам да видя Барберен, Барберен от Шаванон. Той живее при вас, нали?

Без да ми отговори, тя дигна ръце нагоре така неочаквано, че котката, която спеше на скута й, скочи уплашена на земята.

— Уви! Уви! — каза тя. После ме погледна, като затресе още по-силно глава.

— Да не сте вие момчето? — попита тя.

— Кое момче?

— Момчето, което той търсеше.

Което той търсеше! Сърцето ми се сви, като чух тия думи.

— Барберен! — извиках аз.

— Покойният! Покойният Барберен трябва да кажете.

Опрях се на арфата си.

— Починал ли е? — извиках аз достатъчно високо, за да може да ме чуе, но с глас, пресипнал от вълнение.

— Преди осем дена в болницата „Сент Антоан“.

Бях потресен. Барберен умрял! Ами семейството ми? Как ще намеря сега семейството си? Къде да го търся?

— Значи вие сте момчето, което той търсеше, за да го върне на богатото му семейство? — продължи старата жена.

Надеждата ми се възвърна, аз се вкопчих в тия думи.

— Вие знаете ли?… — попитах аз.

— Зная това, което той, горкият, разказваше: че намерил и отгледал някакво дете, че сега семейството, което загубило навремето това дете, искало да си го прибере и той дошъл в Париж да го търси.

— Ами семейството? — попитах аз задъхан. — Семейството?

— Значи вие сте момчето, нали? Ах, вие сте! Вие сте!

И като тресеше глава, ме загледа втренчено в лицето. Но аз прекъснах наблюдението й.

— Моля ви, госпожо, кажете ми, какво знаете?

— Но аз не зная нищо друго освен това, което ви разказах, момчето ми, искам да кажа, млади господине.

— Кажете ми какво ви е разказал Барберен за моето семейство. Вие виждате моето вълнение, госпожо, моето смущение, моята уплаха.

Без да ми отговори, тя дигна пак ръце нагоре.

— Ама че история!

В това време една жена, която приличаше на прислужница, влезе в стаята, където се намирахме. Тогава съдържателката на хотел „Кантал“ ме изостави и се обърна към жената:

— Ама че история! Това момче, този млад господин, когото виждаш, е същият, за когото говореше Барберен. Той дойде, а Барберен го няма вече. Ама… че история!

— Та Барберен никога ли не ви е говорил за моето семейство? — попитах аз.

— Повече от двадесет пъти, повече от сто пъти ни е говорил. Богато семейство!

— Но къде живее това семейство, как се казва?

— А, вижте, Барберен никога не ми е споменавал това. Разбирате, нали, той криеше. Искаше сам да получи възнаграждението, както е редно, и после, той беше хитрец.

Уви! Разбирах! Разбирах много добре това, което старата жена ми каза — със своята смърт Барберен бе отнесъл тайната на моя произход.

Стигнах толкова близо до целта, без да я постигна! Ах, хубавите ми мечти, надеждите ми!

— Не познавате ли никого, на когото Барберен да е казал нещо повече, отколкото на вас? — запитах аз старата жена.

— Барберен не беше толкова глупав да се довери някому. Той беше много мнителен в това отношение.

— А вие не сте ли виждали някой от моето семейство да е идвал при него?

— Никога.

— Някои негови приятели, на които да е говорил за моето семейство?

— Той нямаше приятели.

Хванах се с две ръце за главата. Напразно мислех, нищо не можех да измисля. Впрочем бях толкова развълнуван, така смутен, че не бях в състояние да следя мислите си.

— Получи веднъж писмо — каза старата жена, след като мисли дълго, — препоръчано писмо.

— Откъде?

— Не зная. Раздавачът го предаде лично на него. Не видях марката.

— Това писмо навярно може да се намери.

— Когато почина, претърсихме всичко, което беше оставил тук. О, не от любопитство, разбира се, а само за да съобщим на жена му. Но не открихме нищо. В болницата също не намерили никакви книжа в дрехите му и ако не бил казал, че е от Шаванон, нямало да могат да съобщят на жена му.

— Значи мама Барберен знае?

— Разбира се!

Дълго стоях, без да продумам. Какво да кажа? Какво да питам? Тия жени ми бяха казали всичко, което знаеха. Те не знаеха нищо. А беше напълно ясно, че са направили всичко, за да научат това, което Барберен е криел от тях. Благодарих и тръгнах към вратата.