Ектор Мало - Без дом

За щастие имах да му предам добри вести и целувки от Лиза и Алекси и бащинската радост щеше да смекчи скръбта ми. Все пак бях доволен, че съм направил нещо за него, докато му помогна повече. Матиа, който желаеше безумно да види затвор, ме придружи. Впрочем аз исках много той да се запознае с този, който повече от две години ми беше като баща. Понеже знаех как се влиза в затвора „Клиши“, не чакахме дълго пред голямата врата, както чаках първия път, когато дойдох.

Въведоха ни в една стая за свиждане и скоро татко Акен дойде. Още от вратата той ми протегна ръце.

— Ах, доброто момче! — каза той и ме целуна. — Милият Реми!

Веднага му разказах за Лиза и Алекси. После, когато исках да му обясня защо не можах да отида при Етиенет, татко Акен ме прекъсна.

— А родителите ти? — попита ме той.

— Как, вие знаете ли?

Тогава ми разказа, че преди петнадесет дни го посетил Барберен.

— Той починал — казах аз.

— Ама че нещастие!

И ми обясни как Барберен отишъл при него, за да научи какво е станало с мене. Като пристигнал в Париж, Барберен ходил у Гарофоли, но, разбира се, не го намерил. Тогава заминал да го търси далеч, в провинцията, в затвора, където Гарофоли лежал, и той му казал, че след смъртта на Виталис ме прибрал някакъв градинар, наречен Акен. Барберен се върнал в Париж, отбил се в Гласиер и там научил, че тоя градинар бил в затвора „Клиши“. Тогава дошъл в затвора и татко Акен му казал как обикалям Франция, така че, ако не знаел къде точно се намирам в този момент, уверен бил, че все рано или късно ще се отбия при някое от децата му. Тогава той самият писал в Дрьози, във Варс, в Еснанд и в Сен Кантен. Не бях получил писмото в Дрьози, навярно защото бях заминал, преди то да е пристигнало.

— Какво ви каза Барберен за моето семейство? — попитах го аз.

— Нищо или по-скоро много малко: родителите ти узнали от пристава в „Квартала на инвалидите“, че подхвърленото дете на „Авеню дьо Бретьои“ било прибрано от някакъв зидар от Шаванон по име Барберен, и те потърсили при него. Но като не те намерили, помолили го да им помогне в техните издирвания.

— Не ви ли каза името им? Не ви ли спомена къде живеят?

— Когато му зададох тия въпроси, Барберен ми отговори, че ще ми каже това по-късно. Не настоях повече, защото разбрах много добре, че крие името на родителите ти от страх да не загуби част от възнаграждението, което очакваше да получи от тях. Понеже ти бях известно време баща, твоят Барберен си въобразяваше, че ще искам да ми се плати за това. Дадох му пътя и не съм го виждал оттогава. Не предполагах, че е умрял. Тъй че ти знаеш, че имаш родители, но поради сметките на тоя стар скъперник не знаеш нито кои са те, нито къде се намират.

Обясних му каква ни беше надеждата и той я подкрепи с най-убедителни доводи.

— Щом родителите ти са успели да открият Барберен в Шаванон, а Барберен откри Гарофоли и мене самия тук, ще намерят и тебе в хотел „Кантал“. Остани там.

Тия думи ми бяха приятни и възвърнаха напълно доброто ми настроение. Останалото време прекарахме в разговори за Лиза, за Алекси и за злополуката в рудника.

— Какъв страшен занаят! — каза той, като завърших разказа си. — И това е занаятът на моя беден Алекси. Ах, колко по-щастлив беше, когато отглеждаше шибои!

— Ще се върне това време — казах аз.

— Чул те господ, момчето ми!

На езика ми беше да му кажа, че моите родители скоро ще го освободят от затвора, но навреме се сетих, че никак не е прилично да се хвалиш предварително с доброто, което имаш намерение да направиш, и само го уверих, че скоро ще бъде свободен, между децата си.

— А докато настъпи това хубаво време — ми каза Матиа, когато бяхме на улицата, — моето мнение е да не стоим със скръстени ръце, а да печелим пари.

— Ако бяхме отделяли по-малко време за печелене на пари, когато пътувахме от Шаванон за Дрьози и от Дрьози за Париж, щяхме да стигнем по-рано в Париж и да сварим Барберен жив.

— Вярно е, и аз самият се упреквам достатъчно много, че съм те забавил. Не бива да ме упрекваш и ти — каза Матиа.

— Това не е упрек, драги Матиа, уверявам те. Без тебе не бих могъл да подаря на Лиза куклата и без тебе сега щяхме да се намираме сред парижките улици, без да имаме едно су за хляб.

— Тогава щом съм имал право, като исках да печелим пари, да постъпим, като че и сега имам право. Впрочем най-доброто, което можем да направим, е да се заловим за работа. Ще се разхождаме, когато имаме на разположение твоята кола, тогава няма да бъде толкова уморително. В Париж аз съм си у дома и зная много добри места.