Пръв се изпречи на пътя ми Пажо, като слизах по улица „Муфтар“. Влязох доста смело в една евтина гостилничка, която заемаше приземния етаж на къща, където се даваха под наем мебелирани стаи. С треперещ глас попитах за Барберен.
— Кой е този Барберен?
— Барберен от Шаванон.
И описах Барберен или поне онзи Барберен, когото видях, когато се завърна от Париж — грубо лице, суров вид, с глава, наведена към дясното рамо.
— Няма такъв. Не го познаваме.
Благодарих и се отбих малко по-нататък, у Барабо — той даваше мебелирани стаи под наем, но продаваше и плодове. Зададох същия въпрос.
В началото беше трудно да ги накарам да ме изслушат. Мъжът и жената бяха заети — той продаваше някаква зелена баница, която режеше с нещо като мистрия, и казваше, че е от спанак, а тя спореше с Някаква купувачка за едно су, което й върнала по-малко. Най-после, като повторих три пъти въпроса си, получих отговор.
— Ах, да! Барберен… Имахме такъв навремето. Преди повече от четири години.
— Преди пет — обади се жената. — Дори ни дължи за една седмица. Къде е този обесник?
Точно това питах и аз. Излязох отчаян и донякъде неспокоен. Оставаше ми само Шопине. Към кого да се обърна, ако той не знае нищо? Къде да търся Барберен?
Шопине беше гостилничар като Пажо и когато влязох в гостилничката, където и готвеше, и раздаваше храна, няколко души бяха насядали по масите.
Попитах самия Шопине, който с лъжица в ръка сипваше супа на клиентите си.
— Барберен не е вече тук — отвърна ми той.
— А къде е? — попитах аз разтреперан.
— А, не зная.
Зави ми се свят. Стори ми се, че тенджерите играеха по печките.
— Къде мога да го намеря? — попитах аз.
— Не каза къде отива.
По лицето ми навярно е било изписано така ясно и трогателно моето огорчение, че един от мъжете, които ядяха на една маса край печката, ме заговори.
— Защо ти е Барберен? — попита ме тон.
Не можех да му отговоря откровено и да му разкажа миналото си.
— Идвам от село, от неговото село, от Шаванш, и му нося вести от жена му. Каза ми, че ще ги намеря тук.
— Ако знаете къде е Барберен — обади се гостилничарят, като се обърна към този, който ме заговори, — можете да кажете на това момче, то навярно не му мисли злото. Нали така, момче?
— О, да, господине!
Надеждата ми се възвърна.
— Барберен трябва да живее сега в хотел „Кантал“ на пасаж „Аустерлиц“. Там беше преди три седмици.
Поблагодарих и излязох. Но преди да отида на пасаж „Аустерлиц“, който мислех, че се намира на края на моста „Аустерлиц“, исках да науча нещо за Гарафоли и да го съобщя на Матиа.
Бях съвсем близо до улица „Лурсин“. Трябваше да направя само няколко крачки, за да намеря къщата, където бях ходил с Виталис. Както в деня, в който отидохме за първи път, някакво старче, същото старче, окачваше парцали по зеленикавата стена на двора, сякаш беше правило само това, откакто го бях видял тогава.
— Господин Гарофоли върна ли се? — попитах го аз.
Старчето ме погледна и започна да кашля, без да отговори. Реших, че трябва да му дам да разбере, че зная къде се намира Гарофоли, иначе нямаше да изкопча нищо от тоя стар вехтошар.
— Още ли е там? — попитах аз самоуверено. — Трябва да му е дотегнало.
— Възможно е, но времето все пак тече.
— За него може би тече по-бавно, отколкото за нас.
Старчето понечи да се засмее на тая шега, но го задави страшна кашлица.
— Знаете ли кога ще се върне? — попитах го аз, когато кашлицата му премина.
— След три месеца.
Гарофоли щеше да лежи още три месеца в затвора, значи Матиа можеше да бъде спокоен, защото за три месеца родителите ми щяха да намерят прекрасно начин да попречат на страшния падроне да предприеме каквото и да било срещу племенника си.
При Шопине преживях за миг жестоко вълнение, но сега надеждата ми се възвърна. Щях да намеря Барберен в хотел „Кантал“.
Без да се бавя повече, тръгнах към пасаж „Аустерлиц“, изпълнен с радост и надежда, и под влияние на тия чувства навярно съм бил напълно готов да простя на Барберен.
Най-сетне той не беше може би толкова лош, колкото изглеждаше — без него навярно щях да умра от глад и студ на „Авеню дьо Бретьой“. Вярно, че ме беше отнел от мама Барберен, за да ме продаде на Виталис, но той не ме познаваше и не можеше да обича дете, което не беше виждал, и после, подтикван бе от нуждата, която много често е лош съветник. Сега ме търсеше, грижеше се за мене и ако намерех родителите си, щях да дължа това на него. Той не заслужаваше отвращението, което хранех към него от деня, в който напуснах Шаванон, воден от Виталис. И на него трябваше да бъда благодарен, ако не от обич и нежност както към мама Барберен, то поне от чувство на справедливост.
Читать дальше