Ектор Мало - Без дом

Ако не бяхме принудени да печелим насъщния си хляб, бих продължил да бързам въпреки Матиа. Но трябваше да свирим в големите села по пътя си и докато дойде време моите богати родители да разделят с нас своето богатство, трябваше да се задоволяваме с дребните су, които капеха трудно оттук-оттам според случая.

И ние изгубихме повече време, отколкото ми се искаше, докато стигнем от областта Крьоз до областта Ниевр, с други думи, от Шаванон до Дрьози, като минахме през Ебюсон, Моилюсон, Мулен и Десиз.

Впрочем освен насъщния хляб имахме и друга причина, която ни налагаше да правим колкото е възможно по-големи сборове. Не бях забравил думите на мама Барберен, когато ме уверяваше, че с цялото си богатство никога не бих могъл да я направя по-щастлива, отколкото я направих като беден, и исках малката Лиза да бъде също така щастлива, както беше мама Барберен. Разбира се, аз щях да разделя богатството си с Лиза, в това нямаше никакво съмнение, поне за мене. Но засега, преди да стана богат, исках да поднеса на Лиза подарък, купен с парите, които съм спечелил — подарък от бедния.

Купих в Десиз кукла с пълна прикя, което за щастие струваше по-евтино от една крава.

От Десиз до Дрьози можехме вече да бързаме — така и направихме, защото, като изключим Шатийон ан Базоа, по пътя срещахме само бедни селца, където селяните не бяха склонни да отделят от залъка си, за да бъдат щедри към някакви музиканти, за които не искаха и да знаят.

След Шатийон вървяхме край канала и гористите брегове, спокойната вода, шлеповете, които плаваха леко, влачени от коне, ме пренесоха в блаженото време, когато и аз плавах така на „Лебед“ по канал заедно с госпожа Милиган и Артур. Къде ли беше сега „Лебед“? Колко пъти, когато пресичахме някой канал или вървяхме край него, съм питал дали не са виждали кораб за развлечение, който със своята веранда и с разкошното си разпределение не можеше да се сбърка е никой друг! Навярно госпожа Милиган се беше завърнала в Англия с оздравелия вече Артур. Това беше най-вероятното, така и трябваше да се предполага, но все пак неведнъж, когато вървяхме по бреговете на Нивернезкия канал, видех ли отдалече кораб, теглен от коне, питах се не плава ли насреща ни „Лебед“.

Беше есен, изминавахме по-къси разстояния на ден, отколкото през лятото, и вземахме мерки да стигаме по възможност в селата, където трябваше да пренощуваме, преди да мръкне съвсем. Но въпреки че бързахме много, особено към края, влязохме в Дрьози в тъмна нощ.

За да отидем у лелята на Лиза, трябваше да вървим по канала, тъй като мъжът на леля Катерина беше пазач на шлюз и живееше в къща, построена край самия шлюз, който той надзираваше. Затова не губихме много време и веднага намерихме къщата, която беше на края на селото, в ливада с високи дървета, които отдалеч сякаш плуваха в мъглата. Сърцето ми заби силно, когато наближихме къщата, чийто прозорец светеше от отражението на буйния огън, който гореше в огнището и хвърляше от време на време червени пламъци, които озаряваха пътя ни.

Когато стигнахме съвсем близо до къщата, видях, че вратата и прозорецът са затворени. Но през прозореца, който нямаше нито капаци, нито завеси, видях на масата Лиза, седнала до леля си, докато един мъж, вуйчо й навярно, седеше срещу нея с гръб към нас.

— Вечерят — пошепна Матиа. — Навреме сме дошли.

Но аз го прекъснах мълчаливо с ръка, докато с другата правех знак на Капи да застане зад мене и да не лае. После свалих арфата и се приготвих да засвиря.

— Ах, да — пошепна Матиа, — серенада! Добре си намислил.

— Не, ти недей, сам ще свиря.

И засвирих първите тактове на моята неаполитанска песен, но без да пея, за да не ме издаде гласът ми.

Свирех и гледах Лиза. Тя дигна бързо глава и в очите й сякаш блесна мълния. Запях.

Тогава тя скочи от стола си и изтича към вратата. Едва успях да подам арфата на Матиа. Лиза увисна на шията ми. Поканиха ни в къщата, после леля Катерина ме целуна и сложи два прибора на масата.

Но аз я помолих да сложи още един прибор.

— Ако обичате — казах аз. — С нас има една малка другарка.

Извадих от раницата куклата и я сложих седнала на стола до Лиза. Никога не забравих погледа, който ми хвърли Лиза — още е пред очите ми!

Ако не бързах да отида в Париж, щях да остана дълго, много дълго при Лиза. Имахме да си кажем толкова много неща, а успяхме да си кажем толкова малко с езика, на който разговаряхме!

Лиза имаше да ми разкаже как се беше настанила в Дрьози, колко много я обикнали нейният вуйчо и леля й, които имали пет деца, но не им останало нито едно — много обикновено нещастие за семействата в Ниевр, където жените изоставят собствените си деца, за да отидат дойки в Париж, — как я гледали като своя родна дъщеря, как прекарва у тях, с какво се занимава, какви са игрите и удоволствията й: ловяла риба, разхождала се с лодка, тичала в гъстата гора и така запълвала почти цялото си време, тъй като не можела да ходи на училище.