Ектор Мало - Без дом

Но Матиа, който вървя известно време редом с мене, ми каза, че ако продължаваме така, скоро ще капнем, и аз тръгнах по-бавно, но скоро пак забързах.

— Колко бързаш! — обади се тъжно Матиа.

— Вярно, но ми се струва, че и ти трябва да бързаш, защото моето семейство ще бъде и твое семейство.

Той поклати глава. Доядя ме и ми стана мъчно, като видях това движение, което бях забелязал вече няколко пъти, откакто ставаше дума за семейството ми.

— Нали сме братя?

— О, да, за нас, разбира се, е така и не се съмнявам в тебе — аз съм твой брат днес, ще бъда и утре, зная и чувствувам това.

— Тогава?

— Тогава! Защо искаш да бъда брат на братята ти, ако имаш братя, и син на баща ти и майка ти?

— Ако бяхме отишли в Лука, нямаше ли да бъда брат на сестричката ти Кристина?

— О, да, разбира се!

— Тогава защо да не бъдеш брат на моите братя и сестри, ако имам братя и сестри?

— Защото не е все едно, разликата е много голяма.

— Защо?

— Аз не съм бил повиван в хубави пелени — каза Матиа.

— Какво значение има това?

— Има значение, има много голямо значение и ти знаеш това. Ако беше дошъл в Лука — сега виждам много добре, че никога няма да дойдеш там, — щяха да те посрещнат бедни хорица, моите близки, които няма в какво да те упрекват, защото са по-бедни от тебе. Но ако хубавите пелени казват право, както мисли мама Барберен и както трябва да е в действителност, твоите родители са богати, пък може и да са знатни хора! Как искаш да приемат един бедняк като мене?

— Ами аз самият какво съм, не съм ли бедняк?

— Сега — да. Но утре ще бъдеш техен син, а аз вечно ще си остана бедняк, какъвто съм днес. Ще те пратят да се учиш, ще ти наемат учители, а аз ще продължа сам-самичък своя път и ще си спомням за тебе, както, надявам се, и ти ще си спомняш за мене.

— О, скъпи Матиа! Как можеш да говориш така?

— Говоря, както мисля, o mio caro! Ето затова не мога да споделям напълно радостта ти — затова, само затова, че ще се разделим, а аз вярвах, представях си понякога, дори мечтаех, че ще бъдем вечно заедно, както сме сега. О, не както сме сега — бедни улични музиканти! И двамата щяхме да работим, да станем истински музиканти, да свирим пред истинска публика и никога да не се разделяме.

— Но това ще стане, мой мили Матиа. Ако родителите ми са богати, те ще бъдат богати и за тебе, и за мене. Ако ме пратят да се уча, и ти ще дойдеш с мене. Няма да се разделяме, ще работим заедно, ще бъдем вечно заедно, ще порастем, ще живеем заедно, както ти желаеш и както и аз самият желая, също така горещо като тебе, уверявам те.

— Зная добре, че желаеш, но няма да си вече господар на себе си, както си сега.

— Изслушай ме. Моите родители ме търсят, а това доказва, че се интересуват за мене, нали? Тогава те ме обичат или ще ме обикнат. Ако ме обичат, няма да откажат да изпълнят молбата ми. А молбата ми ще бъде да направят щастливи тези, които бяха добри към мене, тези, които ме обичаха, когато бях сам на света — мама Барберен, татко Акен, когото ще трябва да освободят от затвора, Етиенет, Алекси, Бенжамен, Лиза и тебе. Лиза ще вземат при себе си, ще я възпитават, ще я излекуват, а ти ще дойдеш да се учиш заедно с мене, ако аз отида да се уча. Така ще стане, ако родителите ми са богати, и ти знаеш добре, че ще се радвам много и за двама ни, ако те са богати.

— А аз много ще се радвам, ако са бедни.

— Ти си глупав.

— Може.

И без да каже нищо повече, Матиа повика Капи. Време беше да се спрем да похапнем. Той прегърна кучето и се обърна към него, сякаш говореше на човек, който можеше да го разбере и да му отговори:

— Нали, драги Капи, и ти предпочиташ родителите на Реми да са бедни?

Като чу името ми, Капи, както винаги, излая радостен и сложи дясната си лапа на гърдите си.

— Ако родителите му са бедни, и тримата ще продължим свободния си живот, ще ходим, където си искаме, с една-едничка грижа — да задоволим „почитаемата публика“.

— Ау! Ау!

— Ако пък са богати, ще оставят Капи в двора, в колибка, и навярно ще го вържат с верига, с хубава стоманена верига, но все пак с верига, защото кучетата не бива да влизат в хубавите къщи.

Сърдех се малко на Матиа, че ми пожелаваше бедни родители, а не споделяше моите блянове, които ми вдъхна мама Барберен и които така бързо и напълно приех. Но, от друга страна, бях щастлив, че най-после видях и разбрах на какво се дължеше неговата тъга — приятелството, страхът от раздялата бяха единствената причина: не можех да му се сърдя за това, което всъщност беше доказателство за неговата обич и привързаност. Матиа ме обичаше, той мислеше само за нашата обич и не искаше да ни разделят.